Маракаси в монитора

ноември 17, 2016

Този текст също е предназначен за вестник „Трета възраст“, но реших да го кача тук, преди Роси да го пусне във вестника, защото тази вечер започна новото реалити по БНТ „Голямото рок междучасие“ и ме обзе желанието да споделя, че нашето поколение, което е на практика връстник на рокенрола прокара пътеката, по която вървят младите банди и нека пътят им е огрян от прожектори, озвучен от аплодисменти и одухотворен от каузи. И нека споменат старите кучета с добра дума.

Животът на едно старо куче зад пулта с плъзгачите

Името му е Генчо Стоев и не е онзи, който добре знае цената на златото. Този знае цената на един концерт или фестивал, както и на тон/километър логистика. Но за тези неща – по-късно. Сега – за фразата, която съм опнал като транспарант над текста. Защото тя е фундаментална. Тя е брилянтно зрънце от историята на второто българско рок поколение и е произнесена по време на един от най-големите фестивали от началото на 90-те. Фестивалът се наричаше „Рок за оцеляване“ и събра в продължение на три дни цялото родно електрокитарно войнство на градския стадион в Несебър. За съдбата на трите хотела в началото на курортния комплекс Слънчев бряг, където организаторът на събитието Атанас Янкулов настани менажерията деликатно ще замълча. Предпочитам да насоча вниманието към стадиона, голямата (огромна за онези години!) сцена и озвучителната техника. Всичко ни изглеждаше адски внушително – звук, светлини, пушеци, гръмове, гръцки огън, тълпа тийнейджъри в черни тениски, с кожени якета, набити с габъри и пирамидки, с кожени гривни и задължително – с кубинки. Хеви метъл, ягодо! – както би възкликнал покойният вече доайен на родната рок журналистика Чавдар Чендов. Впрочем, той това си го каза на глас още там, на място. Фестивалът бе събитие, привлякло публика от цялата страна и милиция от целия Бургаски окръг. Имаше много рок, много бира и няколко челни сблъсъка между феновете и органите на реда. Дори фотографът на БТА Сергей Антонов яде бой от милицията и по едно време изчезна, та Жоро Ангелов, който тогава водеше заедно с Наталия Симеонова младежкото предаване на БНТ „РокОко“ се включи чрез ПТС-а пряко в новините с апел да търсим изчезналия колега. Тревогата се оказа фалшива, тъй като Серго се появи на следващата сутрин жив и здрав точно в центъра на пресконференцията с шефа на РПУ Несебър, която предизвикахме заради прекаленото старание на униформените. Бил спал при брат си, който по това време курортувал наблизо. Смях!… Както и да е.

Та, върви си фестивалът, редят се групите една след друга, първа вечер, втора вечер … Пълният комплект от банди, които музицираха в началото на 90-те се изреди на тази сцена – като започнем от Ахат, минем през Ера, Контрол, Ревю, Монолит и завършим със Стенли, Нова Генерация и Атлас. С една дума – всички! Втората ли, третата ли вечер бе ред на Медикус и в следобедните часове течаха звуковите проби или, както много важно ги наричахме тогава – саундчек. Групата бе на сцената, тонрежисьорът – зад пулта, момчетата свирят, пеят, техниците тичат напред – назад, включват, изключват, мерят се нива, оправя се звукът в мониторите … Шум и суматоха! Допреди няколко години с монитори на сцената свиреха само групите, признати официално от Концертна дирекция. А монитори са онези полегнали колонки, чиито високоговорители са насочени към музикантите, за да могат да чуват и колегите си, а не само себе си. Та, вървят си пробите, идва ред на медицинската банда, думкат барабани, дрънчат китари, бумти басът и внезапно от колоните се извисява гласът на Илийката (Илия Христов – тогава млад зъболекар, а сега мастит стоматолог със собствена клиника): „Маракаси в монитора!“ От пулта гледат стреснато. Илийката повтаря: „Маракаси, маракаси в монитора искам!“ Озвучителите все още са в шок, а групарията вече се търкаля по тревата от смях. Защото да искаш да чуваш в монитора онова, което държиш в ръце и ритмично го клатиш край ушите си, е меко казано, глезотия. Ако не знаете, маракас е нещо като кух дребен пъпеш с дръжка и умерено напълнен с едър пясък, леща или нещо, което докарва тракащо-съскащ звук. Илийката с тази своя претенция записа завинаги името си в младата рок история на България, а ние получихме едно откровение: тонрежисьор със слаба психика и лабилни нерви не се става. Въпреки че … А бе има моменти, в които музикантите могат да докарат човека зад пулта до истерия. Лично съм виждал Генчо разпенен, със стърчащи мустаци и съм го чувал да крещи като каруцар. Иначе той е кротък, дребен, пъргав и притежава страхотен опит. Може да се каже, че е доайен на това поколение озвучители, което огласи читалищата, залите, стадионите и площадите от началото на 80-те години, та до ден днешен. Той бе един от първите. След него се появиха Сашовците (те работеха в екипа му и после се отделиха), Лазо и синът му Коко, Румен Спасов, Димитър Бакалов – Бъки и още мнозина други. Системата се срина, хората излязоха по улици и площади, започнаха митингите, предизборните кампании, тръгна чалгата … А бе, работа да искаш!

Тези дни, като звъннах на Генчо Стоев по телефона, бе вечерно време и пак го хванах на участие. А е вече над 70. Луд умора нема, си помислих и му казах да ми намери някоя стара снимка, че съм решил да запозная обществеността със светлата му личност. Бръкнах в торбата и извадих пълните му самопризнания, които записах пролетта в Южния парк, по време на традиционния фестивал „Цвете за Гошо“. Там, на фона на до болка познатите ни звукови проби, Генчо ме разходи по звукарската си пътека.

 

Началото беше още в края на 60-те. Следвах в ГДР икономика, но след трети курс трябваше да мина в електроакустика и нещо не ме привлече. А гледай – съдба, след години започнах да се занимавам само с това. Върнах се обаче с една бас китара и един усилвател. След като започнах да свиря в групи, в мен се появи и интересът кам озвучаването. Започнах да чета и да се самообразовам. Свирех в една група – Луните, а после започнах с Вили Кавалджиев в Импулс. Известно време работих в ГФР, но през 80-те години приключих със свиренето и се захванах само с озвучаване.

Първата апаратурка събрах някъде към 1983-84 година. Големите групи си имах озвучители, но от такива като мен се нуждаеха малките зали и самодейните групи – читалища, младежки домове и търсене имаше голямо. Първия голям концерт, който озвучих бе в Зала Универсиада през 1987 г. с Ера. И тогава с тях се харесахме взаимно. Тогава вече имах апаратура, достатъчна за голяма зала. После озвучих един комсомолски фестивал, защото комсомолът по онова време ги правеше тези прояви. Събирах си апаратурата постепенно и със стръв. По онова време работех в Деспред, но като направих голямата апаратура, напуснах и се заех основно с озвучаване. После, след промените си направих и транспортната фирма.

Прз 90-те години вече имаше много концерти и фестивали. Направих най-големия концерт тогава – на Содом – на стадион Академик. После правих Танкард, Джипси Кингс … Йън Гилън Бенд го правихме заедно с Динакорд – и в София, и във Варна. След това – Криейтър, Аксепт, Назарет … Тогава вече имах към 15 киловата.

От 1989 г. започнах плътно с Атлас. После – с Ники Томов, Дисонанс. Всеки ден бях на Синьото и там се получаваха ангажиментите. Групите никнеха като гъби. Спомням си, че купих първия мониторен пулт за концерта на Содом и го изпробвахме на Ера с Милена, където стана един концерт на микрофониите. Но се научихме да работим с него в движение и за Содом всичко беше ок.След това поех Дони и Момчил, после 10 години – Лили и така. Имаше много работа. То не беше Рок за демокрация, не бяха митинги, избори … С Д2 правихме турне из България. Блус фестивала в Бургас го озвучавах два пъти. Легнал ми ена сърцето. Тази поляна с палатките и децата, насядали по тревата не мога да я забравя. Едни изборно турне с Дони и Момч(ил за Сашо Томов правих и още не ми е платил.

Звукът всяка група си го прави сама. Ако знае какво иска. Иначе, за мен барабаните трябва да са като на Металика. Имаше и глезльовци. Но всичко беше заради мониторите. Музикантите не бяха свикнали да се чуват. Но и те се развиха.

В края на 90-те нещата някак се объркаха и групите увехнаха. Останаха няколко – БТР, Сигнал … Напоследък правя някои локални фестивали, които се появиха, но няма много наплив. Не търся печалба, но трябва да си покривам разходите. А ми се работи. На 74 съм, но рокът е в сърцето ми.

От Генчо съм запомнил две фундаментални фрази:

За озвучителя най-важният уред е в главата му.

И – от втората половина на 90-те:

Да се върне комсомолът, че да живне рокенролът.

Румен Янев

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: