Старият пън

ноември 3, 2014

Някога той бе висок бряст, със здрави клони и красива зелена корона. Гледаше отвисоко на дребните храсти в подножието му и събираше със сочните си листа слънчевите лъчи и дъждовните капки, които природата щедро му предлагаше. Дните му бяха светли и цветни, а нощем вятърът се разхождаше в короната му и го предизвикваше да разказва интересните истории за хората, които присядаха до мощния му ствол. Най-често това бяха млади момичета и момчета, почти деца, които се смееха, закачаха, а в един момент се умълчаваха и започваха да се целуват. От тях брястът бе научил какво е любов. И тези любовни приказки той разказваше на цялата гора …
Един ден обаче в гората дойдоха мъжете с моторните резачки и брястът, заедно с другите дървета наоколо, замина към близката мебелна фабрика. От него в сечището остана само един пън. И един спомен … Жизнените му сокове спряха за седмица ли, за две ли, но постепенно корените му отново започнаха да поемат храна от влажната почва и Старият Пън заживя своя нов, бавен, сив и монотонен живот. През повечето време спеше и сънуваше онези времена, когато бе високо, гордо дърво и под клоните му намираха подслон влюбените двойки. Сега около него бе голо и тъжно. Понякога се питаше, дали и младите влюбени, на които толкова се радваше, след време се превръщат в полуживи пънове като него. Нямаше как да разбере.
В сечището сякаш времето бе спряло. Пъновете на отсечените дървета бяха застинали като в черно-бяла фотография. Животът кръжеше наоколо, но заобикаляше това място. Докато не дойдоха децата. Те се появиха с много глъч и енергия, водени от неколцина горски работници, които носеха наръчи с млади фиданки. В градчето под сечището някой бе решил да залеси голото място и малките ученици с радост се бяха съгласили да свършат тази работа. Близо до Стария Пън се спряха две момчета и едно момиче и започнаха да копаят. Момчетата изкопаха дупка, момичето постави в нея дръвчето, зариха корените му с пръст, отъпкаха я и поляха отгоре вода. Пънът гледаше с интерес тези нови за него детски игри и се чудеше, какво ли ще се случи с това крехко стебълце срещу него. Стебълцето обаче закрепна, корените му с впиха здраво в земята и напролет слабичките му клонки се окичиха с нежно зелени листенца. Старият пън се замая от полъха на младия живот, който се разлистваше пред него и неочаквано усети прилив на сили, жажда за живот и желание отново да докосне слънцето. След няколко седмици за изненада на хлапетата, които идваха да наглеждат младата си горичка, Старият Пън ги посрещна с няколко млади клонки, покълнали от напуканата му кора. Те весело се поклащаха на вятъра и шумоляха с крехките си листа. Децата се засмяха и отминаха. Дори и не им хрумна, че младата красива фиданка наблизо бе предизвикала тази промяна и бе накарала умиращият старец да пожелае поне за малко да усети отново топлината на слънчевите лъчи, свежестта на дъждовните капки и нежния полъх на вятъра. Да се почувства млад и жизнен и да си представи, че отново извисява снага над храсталака, който го души. Младите, гъвкави клонки, които бе изкарал от сърцевината си, се поклащаха приятелски и се опитвахада погалят младото дръвче, което се усмихваше наблизо и дори не подозираше, че именно то е предизвикало тази внецзапна промяна у стареца. С тези клонки около годишните си кръгове Старият Пън приличаше малко на стар сатир, но не се притесняваше от това сравнение, защото докосването до напъпилата младост го бе опиянило и бе готов на всичко, само за да покаже на нежната красавица до себе си, че все още пази своята сила, гордост и благородство. Че едно дърво може да бъде отсечено, но неговият дух – не.
Унесен в тези свои приказни мечти Старият Пън някак си не усети, как лятото си отиде и настъпи хладната, дъждовна есен. През изиминалото време той бе успял дасе сприятели с младата красавица до себе си и на няколко пъти дори я погали с клонче. Тя отново не разбра или се направи, че не разбира тези жестове и продъжи да се радва на живота, слънцето, дъжда и вятъра като всяко вятърничаво момиче. И така бе до настъпването на зимата. Малко преди това децата отново посетиха своята горичка и заедно с горските работници завиха топло младите дръвчета, за да не измръзнат от първите слани. На Стария Пън никой не обърна внимание. Една ранна сутрин той почувства, как една студена ръка хваща сърцето му, младите му клонки се вледеняват и жизнените му сокове се превръщат в смола. Фиданката до него спеше и не рабра нищо. Той я погледна за последен път и една бяла пелена покри хоризонта му. Старият Пън бе заспал завинаги.
В първите дни на пролетта горските работници изкорениха от сечището пъновете, насякоха ги и ги подредиха до стената на горското. В някоя студена вечер Старият Пън щеше да ги сгрее и ако някой от тях се вслушаше внимателно в шума от огнището, щеше да чуе и последната му приказка – за копнежите, които не остаряват …
София, 3 ноември 2014 г. Румен Янев

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: