Не съм избягал (а ми се искаше)

март 24, 2014

Слушам по радиото, как Камен Воденичаров пее с артистично вътрешно убеждение, как все още е тук и не е избягал, а аз го слушам и си викам наум: „Сам не си вярваш, Камене. Знаеш, че си избягал в собствените си илюзии, че си велик актьор, певец, режисьор, продуцент … С една дума – творец. Но, както казваше преди известно време Митко Кърнев, това го знае само баба ти. И може би -.неколцина приятели. Въпреки, че това, с приятелството през последния четвърт век категорично потвърди мъдрата мисъл на Чърчил, че няма вечни приятели, има вечни интереси.” Аз също от доста време бягам в тази посока и предимно в спомените си, въпреки че те са повече соц, но в тях животът ми май е по-смислен, по-емоционален, по-цветен. Навремето си говорехме, че живеем в черно-бял филм и мечтаехме за многоцветността на Запада, но когато той ни прегърна, разбрахме, че черно-бели сме самите ние и колкото и цветен да е фонът, върху който се експонираме, този печален факт не се променя. Остап Бендер би казал, че това е медицински факт. Аз мисля, че е исторически.

Сега, покрай историите с бежанците от Сирия и Северна Африка, се замислих за нашия собствен път през вековете и си дадох сметка, че всъщност ние самите сме бежанци по съдба. Част от гените ни са от номадско племе, яздило дотук чак от азиатските степи. А друга част са от бити, гонени, поробвани и преселвани мирни славяни – земеделци. През 50-е години всеки ден майка ми ме пращаше с трилевова банкнота до фурната на ул. „Пчиня”, а от двете страни на блока ни бяха улиците „Кенали” и „Братин дол”. Тогава въобще ни си задавахме въпроса, защо улиците в махалата ни носят все имена на македонски градове, села и местности. Едва по-късно разбрах, че тези, някога пустеещи земи край София са били дадени на бежанците от Македония и Беломорска Тракия след кървавите войни, разкъсали народа ни на парчета. Баба Ката от втория етаж до последния си миг ни гълчеше на родния си език, който ние приемахме като селски диалект, без дори да знаем, че той вече е официален език на съседна държава и не подозирахме, че тази стара македонка е единственият човек във входа, който говори перфектно чужд език. Много години след това мое детство, преминало между паянтовите триетажни блокчета и схлупените къщи с китните дворове в махалата, научих, че Пчиня е име на село, а близо до него е манастирът Прохор Пчински, край който се намира всъщност македонската Бузлуджа – рожденото място на македонската компартия и Република Македония като член на Югославската федерация. Събитие, което е станало малко преди края на Втората световна война под диригентската палка на верния съратник на Йосип Броз Тито – Светозар Вукманович – Темпо и с благословията на Сталин и „вожда и учителя на българския народ” Георги Димитров. Тогава, изминавайки всекидневния си маршрут от „Братин дол” до „Пчиня” с мрежичката в ръка дори и не подозирах, че детството ми е ситуирано в толкова величествен контекст. Всъщност, всички ние – децата от квартала, носехме в гените си неизличимия код на бежанеца, защото бяхме техни потомци. Сега, като се замисля, се сещам, че корените на единия ми дядо са във Вардарска Македония, а на другия – в Беломорска Тракия. Едната ми баба бе  чистокръвна бургаска гъркиня, а другата – потомка на рода на зографа Станислав Доспевски. Едва сега мисля, че се доближавам до отговора на екзистенциалния въпрос, който винаги ме е преследвал: защо непрекъснато имам усещането, че съм на течение и вятърът ще ме отвее нанякъде. За съжаление това не се случи. Вятърът отвя само илюзиите, надеждите и вярата ми. Вкопал съм се като гюлле от Първата световна война на място, което отдавна знам, че не ми принадлежи.

От известно време се отказах да пиша. Разбрах, че е безмислено, ненужно и самоцелно. Този текст е нещо като последно сбогом, защото ще е много комично, ако започна да се повтарям. Ако ми е писано да отпътувам малко по-късно към мястото, където се преселиха мнозина от онези, които обичах, вероятно ще драсна няколко ескиза с мъгляви спомени от махленското ми детство в столичните покрайнини. Всъщност, идеята да седна и да напиша тези редове дойде от желанието ми по някакъв начин да се опитам да помоля децата си и техните връстници да излязат от бежанските обувки на предците си. Да заровят завинаги в миналото манталитета им на слуги и гурбетчии. Вековната ни история, за която ни уверяваха, че е славна и героична, е всъщност история на оцеляването и слугинажа. Оцелявали сме с бягство от азиатските степи, оцелявали сме край Онгъла, оцелявали сме под византийско и османско робство. Оцеляхме в „прегръдката” на Сталин, Хрушчов и Брежнев. Сега оцеляваме под строгия поглед на Брюксел и чувстваме с гърба си сладострастните намигвания на Путин. През всички тези векове ни е втълпявано, че, за да оцелееш, трябва да си тъп, послушен, сляп и глух. И падне ли ти сгода да гепиш нещо, да не я пропускаш. По тази рецепта е забъркано цялото ни публично пространство, като се започне от политиката и се свърши с медиите. Всенародното преклонение пред Ботев и Левски също е част от тази рецепта. Защото един от начините да откажеш някого от порива му към свобода и съвършенство, е да въплътиш този порив в конкретна историческа личност и да превърнеш тази личност в идол. Защото пред идолите се кланят, но никой не смее и да помисли, че е възможно да бъде като тях. Та, това исках да кажа на днешните хлапета. Ботев и Левски са във вас. Престанете да бягате и се върнете към себе си. Оплодете земята, върху която сте родени и, независимо дали сте религиозни или не, приемете десетте божи заповеди като своя неписана конституция. Тогава ще се превърнете в господари на живота си и ще осъзнаете, че най-жалкото робство е да си господар на нечий чужд живот.

София, 24 март 2014 г.

2 Responses to “Не съм избягал (а ми се искаше)”

  1. Krezo Says:

    Много добро! Стисна ме за топките. Баща ми бе родом от Босилеград.

  2. Емил Бр. Says:

    Ти, ако си решил, не пиши известно време, но не бързай да казваш Сбогом! Библията на рока, която вече е готова на една трета, обхваща едва 4-5 години; имаме да пишем с теб поне за още толкова.
    А иначе, малко съм песимист по отношение на оплождането на татковината ни. Защото се сещам, че за 13 века бая чужди „приятели“ и завоеватели са я оплождали и на пръсти се броят семената български, които са покълнали в тая земя. Няколко полусбръчкани клона от дървото на нацията виреят днес – и повече в спомените, прочетеното и в единствено свободните ни сънища.
    Дръж грифа, съавторе! Още малко поне!


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: