Бонбони

януари 23, 2012

По стълбите на люлинското метро несигурно препускаха малките краченца едно 11 – годишно русокосо момиченце. Бузите й бяха зачервени от февруарския студ, но тя твърдо отказваше да носи хубавия розов шал, който майка й й беше подарила. Погледна таблото и с радост видя, че до следващия влак остават 8 минути. Обичаше да чака влака. Имаше време да огледа хората, дрехите им, а дори понякога да се запознае с някое дете на нейна възраст.
Сядайки върху една от седалките, тя бързо преметна тежката раница от гърба си, така че тя за секунди се озова между краката й. Мразеше да я носи постоянно… Разкопча якето си, пое дълбоко въздух, бръкна в десния джоб на дънките си и извади MP3 – ката, която беше взела от чекмеджето на брат си. Пъхна слушалките в ушите си, натисна голямото кръгло копче и в главата й зазвуча музика. Не знаеше какво слуша, но й харесваше. Знаеше само, че има китара и това й стигаше.

Ето че към края на песента,  тунела водещ към „Младост” беше осветен от идващия влак. Тя побърза да види фаровете отдалеч, за да познае дали влакът е от старите – с три фара, или от новите – с два.  Беше разочарована, когато две светлинки заблестяха в очите й, защото обичаше дългите плюшени седалки в старите влакове. Новите бяха прекалено тъжни за нея. Побърза да изпревари тълпата, за да е сигурна, че ще влезе. Учтиво изчака хората да слязат, но все пак не се даде на тези, които се опитваха да я избутат грубо. Ето че преди да се усети вратите се затвориха, а тя се намираше между четири доста едри тела, които не притежаваха най – приятната миризма на света. Много често се ядосваше, че е ниска. Зачуди се колко ли е хубаво да си нависоко, да можеш да дишаш свободно, да видиш лицето на този, който те притиска така грубо в опит да излезе на следващата спирка… Мисълта й беше прекъсната точно от такъв човек. Погледна нагоре и видя, че беше зачервен старец със доста странен поглед и ужасен дъх. Той й каза нещо, но музиката в ушите й беше доста по силна от гласа му. Тя само се усмихна, кимна му и когато  зачервените му бузи се озоваха от другата страна на врата, тя му се изплези точно както се плезеше на едно момче в училище.

На „Опълченска” вагона се освободи, но все още нямаше място, на което можеше да седне. На вратата срещу себе си видя една рисунка. Беше нещо като кръст, обаче с пречупени краища. Не знаеше какво е, но не й хареса много. Песента, която прозвуча в ушите й не й допадна много и тя побърза да я смени. Реши да огледа хората, с които пътува и енергично започна да върти глава.

Срещу нея, прав, със черно сако, стоеше един доста скучен в нейните очи човек. Хареса й само куфарчето, което носеше със себе си. Тя много искаше такова куфарче, в което да пази рисунките си и да ги носи насам – натам, за да ги показва на приятели.
Пуфтейки ,една доста дебела баба с рядка коса и много набърчкано лице седеше близо до мъжа с куфарчето. Тя придържаше една торба, от която излизаха няколко стръка праз, които миришеха толкова силно, че очичките на малката се насълзиха. Защо хората трябваше да влизат в метрото с торби от пазара? Не можеха ли да отидат до магазина, който е най – близо до тях?

Вратите се отвориха на „Сердика”, и 4 места се освободиха. Тя побърза да седне на най – близкато до нея. Раницата се озова между краката й по същия начин както в „Люлин”. Мъжът на отсрещната седалка я гледаше много лошо. Тя се зачуди какво му е направила. Защо не я харесва? За му покаже, че  няма нищо против него, устата й се разтегна в широка усмвка, но намусеният чичко не промени изражението си. Малката се отказа от решението си да развесели човека и бързо го замени със една жена. Жена, която изглеждаше малко изморена. Жена, която трепереше от време на време, въпреки че беше облечена с дебело палто. Защо й беше студено? На крака й бепе подпряна една торба, в която имаше нещо като кутия с бонбони. Малката се загледа, за да е сигурна, че са бонбони и изведнъж срещна погледа на жената. В него имаше нещо странно. Беше точно като погледа на учителката й в училище. Много го обичаше, защото в него имаше загриженост и доброта. Жената леко се усмихна. Малката толкова много се зарадва, че някой в това пълно с тъжни, ядосани, миришещи хора, метро има поне един човек, който се усмихва.  Жената бръкна в торбата, извади купчина листове и започна да ги разглежда. На тях имаше много странни картинки и цветове. Тя разпозна едно нещо, което брат й й беше показвал –зрителна измама . Почувства се толкова горда със знанията си, че се усмихна още по широко. Жената прибра листовете, вдигна торбата и стана. Бяха изминали четири спирки. Жената слезе на „Г.М. Димитров”. Малката й се усмихна, но не срещна погледа й отново. Опита се да я види, когато влака тръгваше, но не успя. През цялото време се радваше, че някой й се е усмихнал в метрото за пръв път. Дали в торбата имаше бонбони? Така, унесена в радостта си стигна до „Младост”.

Побърза да се прибере вкъщи и да разкаже на майка си всичко. Толкова беше превъзбудена. Майка й се опита да я убеди, че това сигурно е била някоя луда жена, но малката твърдо отказваше да повярва. Не вярваше, че може да се усмихнеш на човек в метрото, ей така – без да има причина,  ако не си добър. Тя вярваше, че е добра. Вярваше че и жената беше добра. Пита и брат си, който и каза, че границата между лудостта и добротата е тънка, но тя не разбра. Отново се зачуди дали в торбата имаше бонбони? Прибра се в стаята си и започна да се готви за следващото пътуване.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: