Гарата

януари 14, 2012

от Румен Янев – син на 12 януари 2012 г. в 02:46

Помня само как се събудих на тая гара… Не помня от къде дойдох, нито накъде бях тръгнал, но помня, че първият ми спомен от това място беше миризмата на банички. Бях се проснал на една от пейките по пероните и лигата ми се стичаше чак до ухото. Избърсах се, поогледах се и видях, че на двайсетина крачки от мен има баничарница. Хванах си аз сакчето, дето винаги си го нося с мене и бам! – в баничарницата. А там на щанда ме гледа една ухилена до ушите възпълничка сладурана. Видя ме, че съм гладен и веднага ми подаде един огромен мазничък бюрек с едно шише боза. Пари не ми поиска. Гледах тъпо, ама след няколко минути всичко беше ометено и аз бях много щастлив. Оттогава само при нея ям. Нели, така се казваше, винаги се грижеше за мен. Един лев не ми е взела. Страхотна е Нели. Две деца има. Не знам кога ги гледа като през цялото време е тук, на гарата, но не спира да разказва истории за тях. По-малкият искал да заминава за Нова Гвинея. Щял да лети дотам и щял да мъкне брат си на гръб. Нели ми е обещала да го доведе някой път, ама още не си е спазила обещанието. Стефчо също много иска да види малчуганите. Той е началник – гара тук. На 87 години и не се отказва старчето. Не знам как още го държат на работа, защото е толкова кьорав, че дори носа си не може да види, но в работата си никога не греши. Само веднъж падна на релсите. Тръгнал да си гони падналия зъб, защото се ударил с палката без да иска. Цялата гара се напика да се хили на тая гледка. Само на Косьо му стана тъжно и отиде да помогне на старчето. Косьо не беше много наред с ума, но за сметка на това беше много добър. Като му говориш, те слуша, ама не разбира. Не те прекъсва, кима ти с глава, задава ти въпроси, но накрая забравя всичко и си сяда самичък в ъгъла на гарата и си играе с една метална количка. Много я обича тая количка. Помня веднъж когато я беше загубил. Цялата гара беше спряла работа, за да му търсят количката. Нели се беше хванала за главата, защото тя се грижеше за него тогава, а той като малко дете реве, та се къса. Накрая Стефчо я намери между камъчетата до релсите. Още не знам как я видя с тия очи, но помня усмивката на Косьо като Нели му я даде. Тая усмивка се виждаше само като Ади минеше покрай него. Ади беше нещо като шеф на гарата. Никой така и не разбра какво точно прави, но всички много я уважаваха и се отнасяха към нея както биха се отнесли с президента. Даже с нея бяха по – мили. А Косьо беше лудо влюбен в нея. Тя че беше красива, беше. Че беше и умна, беше. Ама на милия Косьо най – много му влияеше това, че беше добра. Благодарение на нея той спеше на тая гара. Беше наредила всички да се държат с него добре и да не му се подиграват. Един път някакъв пътник реши да се сбие с него, защото не бил наред. Тогава освен, че изяде няколко здрави тупаника от охраната, Ади му шибна два шамара на излизане. Косьо забрави за инцидента още същия час. Тогава се мъчеше да чете. Беше взел един вестник от Фоли. Така викаха на вестникаря. Защо, не знам. С него не се харесваме много. Веднъж опитах да му разкажа един виц, ама той не го разбра и оттогава имаме криза в отношенията. Забелязвах само, че и той седи като мен и гледа хората по влаковете. Седяхме и ги гледахме заедно. Имаше много интересни хора. Имаше и не чак толкова интересни. Веднъж си говорих с един адвокат, друг път с един месар, дори стриптизьорка. Хората пътуваха напред – назад. Имаше и пътници които виждах редовно. Едни отиваха на работа, други при семейството си. Аз си седях на гарата и ги гледах. Гледах и жените бързащи да се върнат у дома при любимите си. Така седях и зяпах. Така зяпаше и Косьо, така зяпаше и Стефчо, така зяпаше и Фоли. Една топла лятна вечер Фоли седна ядосан до мен тромаво и намусено защо просто не си хвана някой влак и не се разкарам от тук. Не му отговорих. Не знаех какво. Знаех само, че ми беше добре. И сега си седя на тая гара и ми добре. Гледам хората, запознавам се с някого, говорим си, разказва ми някоя интересна историйка и след това си тръгва. Аз отивам при Нели и й предавам историята. Добре си живея. Пък някога може в някое купе да видя красива дългокрака дама с добър поглед и книжка под ръка, при която да се кача. За къде ще е влака не ме интересува. Само дано книгата й е интересна.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: