Наричахме го Куция Бог

декември 30, 2010

Чувал съм някои да го назовават и Куция Дявол. Сега е без значение. Защото в Небесния клуб на рокаджиите понятията са малко по-различни. Сега там Вили Кавалджиев танцува с пръсти върху черно-белите клавиши на някаква небесна „Фарфиса” и намира онези регистри, които доближават звука максимално до оригиналното звучене на Хамонд органа на Стиви Уинууд. Както навремето го правеше с „Викингите”.

Онази вечер, зад сцената в Зала Универсиада си говорехме за него със Стоянчо Гребенаров. И някой попита, как е Вили и защо не е тук, с нас. Въпросът някак си увисна във въздуха и концертната вихрушка го отнесе някъде в пространството. Сега вече знам, че това е била предпоследната му нощ сред нас, смъртните. Един от първите и най-знакови български групари замина при Бънди, Гошо Минчев, Чочо Владовски, Духи, Кембъла и другите от Небесния оркестър на непокорните. Където го чака и неговият басист – Ненко Сейменлийски, с когото навремето създадоха една от най-емблематичните групи на 60-те години – „Викингите”.

Бях десетокласник в Немската гимназия в София. В онези години една от редките възможности да се гледа на живо рокенрол бяха баловете на езиковите гимназии, Университета, Художествената и ВИТИЗ. „Викингите” бяха абонирани за пролетния и новогодишния ни бал, а правехме и още един, който бе свързан с немската традиция и се наричаше „Фашинг”. Обикновено тези забави ставаха в паркетната зала на Военния клуб (тогава – ЦДНА) и се скъсвахме от танци и дивеене,        както тогава се изразявахме. Две години поред съм свирил с Вили на една сцена, защото преди „Викингите” задължително забиваха двете банди на гимназията – на десетокласниците и на единайсетокласниците. В онези години звуковите проби не бяха нещо така сложно и задължително, както сега. Ние обаче отивахме няколко часа по-рано. Включвахме се в усилвателите и репетирахме трескаво. Вили ни гледаше и бащински ни окуражаваше. Викингите бяха само няколко години по-възрастни от нас, но ние гледахме на тях с обожание. Те имаха професионална апаратура. Свиреха пред пълни зали. Знаеха перфектно английски и пееха хитовете на Ролинг Стоунс, Енимълс, Спенсър Дейвис и Дъ Ху с автентичен текст и без артикулационни нагласации. Вили имаше уникален тембър и зашеметяващо сценично поведение зад клавира. Никой    освен него, не можеше да изпее така убедително  “With a Little Help from my Friends” в кавър версията на Джо Кокър.

Няколко години след началото на 70-те „Викингите” някак си се стопиха. И не само те. Някои от старите групари избягаха на Запад, други смениха професията, трети се опитаха да излязат от ъндърграунда и да се впишат в държавно канализирания мейнстрийм. Вили бе един от тях. Той очевидно не можеше да не пее. Имаше професия, образование, езикова квалификация … Можеше да стане добре платен чиновник в туризма или външната търговия. Той обаче избра да пее. По своя си начин, който не се харесваше особено на официалната критика. Но пък превърна „Виргиния” в хит на няколко десетилетия.

Много години не се бяхме виждали с него и се събрахме отново покрай музикалния съпровод на политическите промени след 1989 г. Ако си спомняте първите рок-рингове, мощната вълна на второто поколение на българския рок, митингите през първите години на промяната, ще признаете, че рокенролът звучеше като химн на младата ни демокрация. Един от бардовете на така жадуваната промяна бе самият Вили Кавалджиев. За известно време той дори стана чиновник. Настани се на „Раковска” 134 и организираше музикалните прояви на СДС. По време на предизборните кампании това бе напрегната и доста изнервяща работа. Карали сме се яко по повод включването или не на някоя група или изпълнител в концертното турне. Години след това пък сме се смели на тези скандали.

Друга територия, която обитавахме заедно бе Бургаският блус фестивал. В периода между 1994 и 2000 г. Вили бе постоянен участник в него. Той наистина чувстваше, разбираше и правеше ритъм енд блус като бял негър. Този репертоар някак си го върна в периода на „Викингите”. И в последните години Вили наистина изпя песните, които винаги е искал.

Отиде си сам. Като Гошо. Като Бънди. Като Чочо. Отиде си като викинг. Какъвто всъщност бе.

Публикувано във в. „Новинар“ на 30.12.2010 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: