Една нощ в рока

декември 28, 2010

София, Зала Универсиада, 25 декември 2010 г.

Нов симфоничен оркестър, Милена, Кирил Маричков, Васко Кръпката, Валди Тотев, Буги Барабата, Кольо Гилъна, Тома, Ревю, Турбо, Odd Crew, Уикеда, Обратен ефект, Черно фередже, Екс Атлас и др.

Един репортаж на Румен Янев, снимки Никол Лазарова

Имаше нещо приказно в цялата тази история. И не толкова заради Дядо Коледа, чиято роля Ангел Попов изигра доста убедително. Не и заради цигулките, които в този нощ щеш – не щеш ти напомнят „Лешникотрошачката”. Не и заради върналия се сякаш от друго измерения незабравим Фори и неговата банда – „Турбо”, с която съм пътувал на турне още в средата на 80-те. Имаше нещо, което караше всички да се усмихват. И многобройните червени коледни шапчици, които щъкаха из залата и по коридора на гримьорните сякаш се опитваха да ти внушат, че си се озовал кой знае как в работилницата на добрия дядо. С тази разлика, че вместо играчки джуджетата са се захванали да произвеждат добре организиран шум, който с наближаването на 19 часът все повече се превръщаше в музика.

В една от гримьорните великолепният Фънки страдаше достолепно, покосен от подъл грипен вирус, а новопокръстеният член на група „Черно фередже” – Геша (собственик на най-популярният сред българските рокаджии клуб – „Фенс”) се опитваше да го вдигне на крака с помощта на премерени дози от дестилата на чичо Джак. Впрочем, когато Фънки се качи на сцената с „Турбо” и с „Черно фередже” никой не разбра, че е болен.

Валди и после “Odd Crew” поставиха началото на рок маратона, организиран от Милена. „Петък полунощ” си е класика и звученето й в съпровод на симфоничен оркестър си бе съвсем в рамките на очакваното. При бившите „каскадьори”, обаче се заслушах и си дадох сметка, че идеята на българската рок кралица си струва. Че хлапетата, изпълнили пространството пред сцената, заслужават този неочакван образователен модул и те ще направят още една крачка в света на музиката. Впрочем, БНТ и този път си бе на мястото и всеки, който не е бил тази нощ в Зала Универсиада ще може на 30 януари да види съществена част от този концерт. Естествено част, защото той продължи повече от пет часа, три от които – със симфоничния оркестър и после – още два само с бандите. Споменавам това, защото вестникарският репортаж не може да събере в стотина реда този празник на българския рок, вулкана от чувства при срещите на стари приятели, суетенето на репортерите, безкрайните истории, разказани в гримьорните. Трябва да го изживееш, за да го разбереш.

В разговорите ми с музиканти като Кирчо Маричков, Фънки, Васо Гюров (те пък – все басисти) оценката на всичко това бе категорично положителна. Милена положи изключителни усилия и с типично женско упорство успя да докара проекта до осъществяване. Този път – без помощта на СМЕ. Ако от Столичната община са малко повече хора и по-малко чиновници следващата Рок Коледа няма да изправя на нокти организаторите.

Старите кучета на българския рок оцениха по достойнство идеята да се оркестрират любимите на няколко поколения хитове и независимо от някои несъвършенства, които музиковедите вероятно са отбелязали, общото звучене бе мащабно. Списъкът на участниците винаги може да бъде критикуван, защото е невъзможно да събереш всички и да угодиш на всеки. „Ахат” отпаднаха, защото ще свират на големия новогодишен концерт на площада „Батенберг”. На мен лично ми липсваха „Монолит”, но се отказах да питам госпожа Коледа за причината. Ситуацията не го позволяваше. Иска ми се все пак да вярвам, че в това отсъствие няма нищо лично. Известна интрига имаше в появата на част от група „Атлас” под онова странно име, за което неведнъж съм казвал на Попов, че това „екс” въобще не му прави добра услуга и че е голяма глупост. Хубаво е, че този път към тях се бе присъединил Христо Ангов, който изпя „Кукла” доста по-читаво от предишния им опит в Южния парк.

Пробите, както обикновено, се забавиха. Този път обаче си имаше и обективни причини – 33 инструмента повече. Димитър Бакалов – Бъки все пак овладя ситуацията и както разбрах след края на маратона, не му бе за първи път. „Добре че е „Бургас и морето”, където две години озвучавах симфоничен оркестър, та понатрупах опит” – усмихна се той уморено отлепяйки с демонстративен замах маркировъчната лента под плъзгачите.

Ако се опитам да обобщя, това, което се случи в коледната нощ в една от старите, емблематични зали на София, бе приказно пътешествие в света на музиката и носталгично завръщане във времето. Никол – фотографката, която взех със себе си, е представител на третото поколение, израснало с песните на Милена, Васко Кръпката, Кирчо Маричков, Валди Тотев, „Ахат”, „Ревю”, „Нова Генерация”, „Контрол” и т.н. По едно време забелязах, че очите й са по големи и кръгли от обектива на фотокамерата й. За нея това бе бойно кръщение и ще съм щастлив, ако то се окаже успешно. Иначе, зад сцената дълго си припомняхме стари репортажи и случки със Стоян Гребенаров – един от колосите в репортажната рок фотография. За мен – най-добрият. С него бе Ралица – дъщеря му, която, ако поиска, може и да го надмине. Въпреки че не зависи само от нея. Колкото и да си добър, ако няма събития, не можеш да репортерстваш. С един рок концерт на година, пък бил той и коледен, трудно ще поддържаме традицията. А тя се появи зад сцената и в лицето на Людмил Дуков – първият шеф на Университетския рок клуб и организатор на първите рок рингове в София. Сега Люси живее в Париж и идва отвреме-навреме. Между две въздишки констатирахме, че в известен смисъл тези концерти приличат на помен. Който показва, че българският рок е жив, но вече е стар и скоро ще стане като в онзи виц за Брежнев – супер стар. Ако някой е успял да направи снимка на срещата ми с Пешо Пърпъла в коридора на гримьорните, тя би била прекрасна илюстрация на ситуацията – две застаряващи бивши момчета, подпрени на патериците си, правят „Give me five. С известни усилия.

Отбелязвайки всичко това, обаче, виждам отново грейналите лица на хлапетата в залата, запалките над главите по време на Кирчовата „Клетва”, мощният зрителски хор, който питаше може би нас – бащите „Откога живеете така?!”. Залата изпя заедно с бандите повече от половината песни. Което означава, че не всичко е загубено. И че иде едно ново поколение, което може да излезе от цървулите на кебапчийско-потребителската, ориенталска мол-култура. И да създаде своя, пренасяйки огънчето от края на 80-те напред във времето. За което ние, старите кучета можем да помогнем най-вече с писането на собствената ни история. За да знаят децата, че има върху какво да стъпят.

Репортажът е публикуван във в. „Новинар“ на 27.12.2010 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: