Изгубени в джаза

декември 14, 2010

Нощен градски пейзаж. Хаотичен шум, профучаващи таксита, тракане на дамски токчета, звук от счупено стъкло … От полуотворените прозорци на околните сгради долита телевизионна глъч. По едно време се разнася пресилено кръшен женски смях и веднага след него – жален вой на смъртно ранена душа и от един прозорец излита и пада до паркираното на тротоара Рено златисто-лъскав саксофон. В рамката на прозореца се очертава сгърчен силует и към небето полита екзистенциалният въпрос:

–          И нас ли, Господи? И нас ли обрече на чалгата?!…

Нощната тъма поглъща музикантския вопъл и след един дълъг миг тишина някъде отгоре се чува познат носов тембър.

–          Господ е много зает, Пепи. И в момента не му е до твоите музикално-стилови драми.

–          Люси, ти ли си? – сепва се изтерзаният музикант. – Как е там, горе? Има ли джаз? Дават ли саксофони?

–          Всичко има, малкия. И джаз, и рок, и фънк, и етно …

–          А чалга, чалга има ли?

–          Не, чалга няма. Те, чалгаджиите, са си организирали рай на земята и още приживе плюскат без мярка храна, пиене и удоволствия, докато затиснат душите си под слой сланина, слой силикон и ги оплетат в татуировки. После няма излизане и нагоре нищо не отива. На лакомите не им трябва рай, нужна им е тоалетна.

–          Ами те и в нея си живеят, Маестро. Лошото е, че превръщат в нужник всичко наоколо. Посегнаха и на джаза.

Музикантът изхлипва и захлупва лице на перваза на прозореца. А отгоре отново долита незабравимият глас на великия Людмил Г.:

–          Как така, на джаза?! Не може. Чалгата и джазът са на двата противоположни края на пръчката. Те не могат да се срещнат.

–          Така си мислиш. Тези тук, долу, огънаха и пръчката. А вероятно защото сме и робско племе, търпеливо и мълчаливо, пръчката се огъна. Не се счупи!

–          Я дай по-конкретно.

–          По-конкретно най-голямата частна национална телевизия изобрети начин да събере джаза и чалгата в едно предаване. Купи секстета на Мишо Йосифов, произведе си една силиконова Кючек-Барби и пусна един от демоните на чалгата да пее джаз с формацията. После водещата се развихри и се опита да се намъкне под татуировките на една от футболните ни звезди. Фризьорската й лексика накара момчетата от джаза свенливо да сведат глави, а езикът на тялото й вероятно е приковал вниманието на целокупния тираджийски бранш. Диалогът бе умопомрачителен. Не, той бе умоунищожителен. Дори плейбоят с татуировките в един момент се стресна. Вербалната и жестикуларна агресия на момата май го уплаши.

–          Нищо ново, Пепи. Защо се депресираш?

–          Как защо бе, Маестро? Това е голяма телевизия. Тя е мощна и облъчва половин България. След няколко подобни пропадания „В джаза”, както се нарича въпросното недоразумение, хората ще приемат родството между двете противоположни култури. Ще съберат в една кошница на ценностите интелигентността, чувствителността и неграмотността, простотията, лакомията и насилието.Чалгата ще влезе и в пиано баровете. Ще пропълзи в рок клубовете. Ще се настани в Музикалното училище и ще ограби душите на децата ни.

–          Не пресилваш ли?

–          След това, което видях на телевизионния екран, ми се струва, че не. Само се чудя накъде да поема – нагоре, към теб или на юг, към Милчо. И единствената ми надежда е, че поне него няма да видя в това предаване. И още неколцина, но и за тях вече не съм сигурен. Както и да е. Ако видиш там, горе, Гошо или стария Бъндарак, прегърни ги от мен. Ако е възможно …

Нощта постепенно се обезшумява и градът потъва прегръдките на съня. Входната врата на една кооперация се отваря със скърцане и оттам, шляпайки с домашните си чехли, към паркираните на тротоара коли се стрелва неясна човешка фигура. Навежда се, вдига нещо блестящо изпод гумите на старото, очукано Рено и се шмугва обратно във входа. След минута от единствения светещ наоколо прозорец се разнася тъжна и много красива мелодия. От отсрещния покрив й отвръща страстно мяукане. Над смълчания градски пейзаж леко се понася познат мотив от мюзикъла „Котките” …

Материалът е публикуван във в. „Новинар“ на 15.12.2010 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: