Есенни мотиви

септември 3, 2010

Вятърът отвън пак се разигра. Подгони едно бледожълто листо и го заподхвърля в междупанелното пространство. Вчерашните жеги яхнаха метлата на времето и отпътуваха към зоната на смътните спомени. Смени ги усещането за хлад и тъга по изгубеното време. В главата ми натрапчиво зазвуча един мотив от ранна песен на „Атлас” – есен, есен, отново е есен и жълти листа килими редят …

Изведнъж си дадох сметка, че съм на 60. И скоро ще ме изпратят по живо, по здраво към пенсионното. Някъде по пътя вероятно ще се окаже, че еди-кой си от бившите ми работодатели е закрил сергията, вдигнал гълъбите, зарил огъня, замел следите и документ за трудов стаж – нанай. Ето, преди седмица Данчо Караджов го написа в тиражната преса. Двайсетина от старите естрадни звезди, които навремето пълнеха гушата на Концертна дирекция ще придобият пенсионерския статут на Кака Мара от подуенската гара (справка: Васко Кръпката), защото архивът на Концертна е изгорял и иди доказвай, че си правил по 200 и повече концерта годишно. Че си пълнил залите и си допринасял за културното развитие на нацията чрез инвестираните в художествената самодейност приходи от твоите срещи с публиката. На базата на наличната документация легенди като Борето Гуджунов, Данчето Христова, Богдана, Мими и Развигор и още двайсетина като тях ще трябва да преживяват със сто евро на месец. Което е мизерно, обидно и унизително. Особено за личности като тях.

Спомням си последните години на Гошо Минчев. И той беше такъв пенсионер. Отиде си беден, сам и тъжен. И омерзен. Защото преживяваше от участия, организирани от приятели. А държавата ни в същото време се тресеше в ритъма на „Тигре, тигре” и доларите сменяше в марки. Веднъж ми каза: „Знаеш ли, Румене? Не ми е обидно заради парите. Пари се намират. Докато има приятели, все някой ще помогне. Обидно ми е заради отношението. Като че ли искат по този начин да изтрият онова, което сме оставили в душите и в главите на хората.” Така си и останахме с Гошо. Никой нищо не написа. А може би трябваше …

Данчо Караджов написа. И го адресира директно към премиера. Защото знае, че този премиер откликва и решава. Не шикалкави. Освен това, не е глупав и си дава сметка за степента на популярност на тези две звездни дузини. И информационното пространство вече пулсира с радостната новина за позитивния правителствен отклик на Данчовия демарш. Честито!

Проблемът, обаче, не е само в пенсиите на Данчо, Лили и Васил. Защото от 86-та досега страната ни роди много музиканти, които през всичките тези години концертираха кога повече, кога по-малко активно. Но в общи линии се прехранваха от музика, т.е от участия. Било концерти, било клубове, било митинги (най-сладкото време!) или частни партита. Някои от тях гурбетчийстваха из Скандинавия, защото това беше единственият достоен начин да си изкараш прехраната с честен труд и професионално.

Тези дни бургаските музиканти организираха и поредния благотворителен концерт за лечението на Миро. А Миро и Мери години наред, вечер след вечер наливаха приятна емоция в подпийналия душевен мир на клубното братство, сред което сто процента е имало и държавни чиновници от финансовата и културната сфера. На които въобще не им е пукало, че смешният вечерен хонорар на музикантите ще ги изкара до вдругиден, когато пак ще трябва да заработят за насъщния. Ден за ден. Така живеят не толкова онези, за които пледира фронтменът на „Сигнал”, а другите, повечето. Вървял съм години наред с тях и знам колко са свирили, какви пари са взимали и как са преживявали с тях. Честно казано, тревогата ми за старините на Лили не е толкова голяма, защото дори пет процента от мълвата за хонорарите й да са верни, тя няма да мизерства. Но се тревожа за Боре Гуджунов, защото знам, че има причина. Тревожа се и за онези, които дойдоха след звездите на българската естрада, но ни събудиха с китарните си рифове и изпяха смисъла на промяната в откровените си текстове. Тревожа се за тогавашните момичета и момчета, които първи казаха цялата истина за живота ни и ни зареждаха с енергия по площадите. Скоро повечето от тях ще са на 50 и повече. И ще се окаже, че и те липсват в пенсионната стратегия на обществото ни. Което, в интерес на истината, досега можеше сто пъти да създаде и развие специален пенсионен фонд за хората на изкуството. И в него държавата и различните фондации да обединят силите си за една благородна кауза. Няма такова нещо и затова се тревожа за Милена и Васко Кръпката, за Любо Малковски и Владо Попчев, за Пепи Писарски и Тони Чембъра. Защото те също са част от културната ни съкровищница и с времето значението им нараства. И за тях ли ще молим премиера? Пък и кой ли ще е тогава?…

Този текст е публикуван в броя на в. „Новинар“ от 2 септември 2010 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: