Един скъпоценен камък се дотъркаля до София

май 24, 2010

Навремето Бъндараците имаха един певец – Юрката. Той всъщност се казва Николай Синджирлиев, но малцина го познават под това име. Като го попиташ, защо му викат Юрката, той обикновено отговаря: “Ами, защото имах един съученик, който отиде да следва химия (?!?!)…”

Та, в неговия стил ми се иска да започна материала си за Боб Дилън с въпроса: Познавате ли Асен Тонев? Ако спра дотук, нещата ще са като при Юрката. Аз обаче ще продължа и ще ви разкрия причинно-следствената връзка между американския бард и българина. Асен е онзи шеметен фоторепортер с бялата лъвска грива, когото можете да забележите по всички знаменателни политически, спортни и културни събития. Навремето беше фотограф на “Ритъм”. Ако го видите някой ден, запитайте го кой е Боб Дилън. Трябва обаче да имате запас от време, защото в лаптопа си той носи поне 10 часа негови записи. Някои от приятелите ни се подсмихват снизходително на тази мания, но Тонев, в качеството си на стар рокаджия, китарист и меломан знае откъде започва историята на съвременната поп музика и уважава коренната система на дървото, наречено Рок. В тази коренна система лицето Робърт Алън Цимерман, роден на 24 май 1941 г. в Дълуд, Минесота и популярен под името Боб Дилън заема почетно място.

Кръщелното му име е Шабтай Зисел бен Авраам и е потомък на евреи, напуснали Русия в началото на ХХ век. Робърт се занимава с музика от малък, но през 1959 г. вижда на живо Бъди Холи по време на негово турне и това му подпалва фитила. От този момент нататък той е заразен с бацила на рокендрола, но клиничната картина много скоро се усложнява с щамовете на фолка, кънтрито, госпъла и ритъм енд блуса. По това време някъде той приема и популярния днес псевдоним, а през 1962 г. променя и официално името си на Робърт Дилън. Пребиваването в Университета на Минесота не му донася диплом, но го образова достатъчно и обогатява общата му култура, което в съчетание с природната му интелигентност  и тънка чувствителност го превръща в един от най-значимите поети на миналия век. Студентските години го заразяват и със синдрома на перманентната социална активност, което пък го превръща в бард на протеста срещу войната във Виетнам, срещу расовата дискриминация и в глашатай на равенството и личната свобода. Поради тази именно причина в годините на Студената война песните на Боб Дилън звучат и отсам Желязната завеса, а от сръчната ни пропаганда той е обявен едва ли не за правоверен комунист. Но не за дълго. Бардът е ревностен борец за граждански права, а на Изток тези права линеят под натиска на тоталитарните режими. Което, естествено, соц-пропагандата крие старателно. С една дума, на Дилън не може да му се гласува пълно доверие, защото проповедите му може да се окажат опасни за системата. Пък и не подлежи на контрол – далече е.  Затова властите на Изток си организират един друг бард, който пребивава преимуществено в ГДР и негово любимо занимание е да пере американското знаме пред посолството на САЩ, пеейки протестни песни. Това е Дийн Рийд – също американец, прескочил Стената в обратна посока. Той, някак си, е по-предвидим от къдравия Боб и е препоръчан официално на комсомолските организатори на вечеринки. Това е времето, когато тук слушаме “Повей, ветре” в изпълнение на Паша Христова, а зад океана Боб Дилън размазва публиката с “Blowin’ in the Wind”. С една дума – вятър ги вее и двете системи.

60-те години на миналия век са най-размирното време в съвременната история. На Изток избуява Пражката пролет и предизвиква намесата на съветските танкове. На Запад младите се надигат срещу консерватизма на бащите си и заклеймяват войната, расовата дискриминация и ограничаването на гражданските свободи. Боб Дилън, заедно с Джоан Баез се превръща в един от символите на тези протести и е в първата редица на големия поход към Вашингтон през 1963 г. От онова време си спомням неговите фотографии с китара в ръка, хармоника на стойка пред устните му, къдравата му коса и морето от хора пред погледа му. Имам чувството, че от онзи момент той просто не се е спрял. И ако сега някой ме помоли да му нарисувам Скитникът Евреин, определено прототипът ми ще е Боб Дилън. А в главата ми ще звучи “Like a Rolling Stone”.

Той някак си не се покри с шумната слава на рок звездите, но винаги е бил един от тях и мнозина си признават, че са се учили от него. На различни неща. През 64-та например, когато Бийтълс са на турне в Щатите, именно Боб им подава първата цигарка с марихуана, която много скоро те предават на приятелите си от Ролинг Стоунс. Ако не вярвате, проверете в мемоарната литература.

През всичките тези почти 50 години Боб свири сам и с различни банди. Сред тях са Тревелинг Уилбърис, Дъ Бенд, Том Пети енд дъ Хардбрейкърс, Грейтфул Дет. Много от неговите песни са хитове на други певци и банди. Малко като историята на Джо Кокър, само че наопъки. Крайно време е родените след Студената война да разберат, че “Knockin’ on Heaven’s Door” не е на Гънс енд Роузис, а на стария Боб Дилън. Това важи и за “Heartbreak Hotel” на Елвис, за “House of the Risin’ Sun” на Енимълс, за “Мr. Tambourine Man” на Бърдс и за  “All Along the Watchtower” на Джими Хендрикс. Има още много, но съвременните технологии са за това – който иска, да намери. Негови песни са хитове и на Шер, на Манфред Ман, на Търтълс, на Рейдж Агейнст дъ Машин и още един куп звезди. Списание “Тайм” го определя като една от най-влиятелните личности на ХХ век, а според класация на сп. “Ролинг Стоун” Дилън е вторият по значение изпълнител в историята на поп музиката след Бийтълс.

Последният му албум – “Together Trough Life” – 2009, звучи някак си по-блусарски и излъчва спокойствие и зрялост, което може да се приеме за логично, имайки предвид, че в момента, когато пиша това, старият Боб навършва 69 години.

Веднага след рождения си ден тръгва на път и от Букурещ, където е на 2 юни, пристига в София за концерта си в НДК. С него пътуват музикантите, с които той работи напоследък – Тони Гарние – контрабас, Чарли Секстън и Стю Кимбъл – китари, Дони Херън – педъл стийл и Джордж Рисайл – барабани.

В залата ще има хора, които чакат този момент повече от 40 години. Вероятно и техните деца. А пред сцената няма начин да не забележите бялата лъвска грива на Асен Тонев, който няма да пропусне да зареди лаптопа си и с образа на дотъркалялия се до България скъпоценен камък.

И този материал е публикуван в сайта webcafe.bg

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: