Авторски неволи

март 25, 2010

Този текст също е и в сайта  http://www.webcafe.bg

Това, с ценообразуването в нематериалната сфера, се оказа непрескочим препъни-камък за българина. В ерата на комуникациите, на виртуалния секс и на генно модифицираните говорещи тикви българинът  все още не може да проумее, как така, аджеба, нещо, което не можеш да си завиеш в амбалажна хартия, ще струва пари. Сиренето – ясно – то винаги си е било 3.60. Ватените гащи – също. Не 3.60, но са с пари. А песента? А гледането на филм по телевизията? А пасиансът на компа в службата? Също – с пари? Хайде де!… Откъде – накъде?

Така си бе в миналия век, така е и в сегашния. Тогава се пиратстваше на касети, после на дискове … Сега се пиратства в ефира, на компютъра и в дискотеката. Защото авторът по принцип е зад рампата. Той не е в светлината на прожекторите, освен ако не си пее сам песните. Но има много композитори и поети, има аранжори, които предоставят творбите си на различни изпълнители. И преживяват от своя талант и от способността си да го организират. Защото талантът не винаги дава продукт. Понякога той просто излита като дим в пространството. И за да го впрегнеш в работа са нужни усилия. Което си е труд.

Какво се получи на практика? Музикално-поетичното произведение, наречено песен, е продукт на човешкия труд. А трудът, както знаем от другарите Маркс и Енгелс, си има стойност, т.е. цена. Ако един як, необразовън мъжага предлага мускулната си сила, за да изкопае канал и иска за това сто лева, то друг, интелигентен и талантлив мъж предлага таланта си, за да композира песен и също иска пари. Генералният въпрос, на който българското общество търси отговор още от времето на диктатурата на пролетариата е: Да се признае ли за труд умствената дейност? И ясен отговор на този въпрос не сме получили и до днес. Все още има хора, които са убедени, че написването на няколко ноти или строфи върху един лист е детска игра, която няма паричен еквивалент. И си е направо грешно да се дават кинти на разни отнесени индивиди, които нощно време се взират в луната и търсят там на баба си хвърчилото. Какви авторски права, какви пет лева?! Я си върви по пътя!…

Така е, драги мои. Видя се и на редовната годишна пресконференция на дружеството Музикаутор, която онзи ден събра десетина журналисти от периферни медии в залата на София Прес. Оказа се, че през 2009 г. са дошли 42% повече приходи от концерти, но като цяло има спад със 7%, което се обяснява с кризата. Ресторантьори, хотелиери и собственици на дискотеки и клубове се правят на гъби-печурки и предпочитат да плащат глоби (Ако въобще някой се сети да ги глоби!), вместо да си платят правата за музиката, която звучи в заведенията им. Отново стана дума за необяснимата индеферентност на държавата по отношение на защитата на едно нематериално право и за все по-намаляващия дял българска музика в родния ефир. Всичко това прозвуча жално и като зов да приласкаем сирачетата. Журналистите дружно похъркваха. Единствен Ники Русиновски влезе в остра полемика, но съм сигурен, че той ще я пренесе и тук и затова няма да оповестявам позицията му. На практика се оказа, че Кирчо Маричков е прав, когато обвини медийното войнство в тотално невежество. Аз също съм убеден, че в залата имаше само двама журналисти, които са чели Закона за авторското право и сродните права. Затова ми се иска в медиите да започне полемика по тази тема. Тя е не по-малко важна от темата за ГМО, за здравната реформа и за куцото ни правосъдие. Тя е задължителна за съвременно общество, приобщаващо се към семейство от развити цивилизации. Както навремето не искаха да преговарят с нас и ни бяха оградили с бодлива тел, заради уникалните пазарни явления, като Лазаров Рекърдс, Жоро Сръбския, Емо Макарона и т.н., така и днес няма да ни признаят за свои, докато не започнем да уважаваме уникалността на твореца. Да не говорим, че по този начин, с дребните ни шмекерии се опростачваме всекидневно и необратимо. В чалгата не се говори за авторски права, защото тя на 90% е щипната от комшиите. Авторските права са тема, отнасяща се до битието на хора, като Митко Щерев, Тончо Русев, Асен Гаргов, с чиито песни Лили Иванова си осигури безсмъртие, независимо, че има нахалството да твърди обратното. Авторските права са тема, важна за Сашо Петров, чиито стихове си припяваме всеки ден. В действителност авторските права са онези стотинки, които ние всеки ден дължим на талантите, направили живота ни по-цветен и хармоничен. Когато се съберат, те стават много пари и там, в цивилизования свят, композитори като Пол Макартни, Елтън Джон или Стинг са неприлично богати. Има по-прилично богати, които са написали само две песни, но пък те са станали евъргрийни. Така е. На някого това може да изглежда и нечестно. Но аз съм убеден и залагам дипломата си от Юридическия факултет на СУ за това, че интелектуалният продукт е точно толкова продукт и стока, колкото материалният. След като има обувки, които струват милиони, защо да няма и песен, която да носи много пари? Още повече законът е ясен. Остава държавата да направи така, че той да се спазва.

В това правителство има поне трима богатири. Един от тях е министър на културата. Вежди, знам, че уважаваш кръчмарите. Но знам и че си приятел с Ибрияма. Което все пак показва отношение към музиката. Направи така, че дирекцията ти за авторско право да се превърне в кошмар за шмекерите, които не искат да си плащат! Ти също си творец и знаеш: ако го няма авторът, всички нагоре по хранителната верига са аут.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: