2001-а в БНР

декември 21, 2008

Един от най-близките ми и отдавнашни приятели имаше в онези, детско-юношески години една своя много емблематична фраза: “Исках си го – направих си го.”. С нея той много категорично очертаваше периметъра на неприкосновеното си лично пространство, но и границите на отговорността за действията си. През годините тази фраза многократно съм повтарял и аз. Казвам я и сега, когато темата за вълненията през 2001 г. в Националното радио доби нова актуалност в светлината на досиетата.
Вероятно ще имам и други поводи да обяснявам едни или други свои постъпки. Животът ми е пълен с недоразумения. Още в самото начало, обаче, ви казвам: това не е опит за оправдание. Нямам за какво да се оправдавам. И досието ми няма нищо общо с онази история. През февруари 2001 г. получих шанс да пристъпя прага на Старата къща и се възползвах от него. Исках си го – направих си го. И после си платих. С лихвите!

Предисторията на моя кратък флирт с “Неделя 150” започва с конкурса за генерален директор на БНР, в който участвах. Стигнах до финалния етап. Някъде в този период тръгна мълвата за досието ми, но аз бях сигуран, че, ако това е вярно, няма начин да ме допуснат до финала. Иван Бориславов стана шеф и в радиото започнаха брожения. По това време работех в медийна къща “Реформи” и под нейната шапка правех телевизионното предаване за общините “Тук е така”. То се излъчваше като външна продукция в телевизия “7 дни”. Успоредно с това Людмил Фотев ме бе ангажирал да водя два пъти седмично сутрешния блок на РФИ – България. В един студен февруарски ден звънна телефонът ми и гласът отсреща ми се представи като Величко Конакчиев. Познавахме се с Величко бегло – от едно поколение сме и сме отдавна в медиите. Той ми каза, че има идея да постъпя в “Хоризонт” като водещ на “Неделя 150”. Уговорихме си среща в кафето на Биологическия факултет и там Величко ми обясни, че имат нужда от нов водещ на предаването, тъй като той вече е член на Управителния съвет и не може. Съгласих се светкавично. За мен това бе една реализирана мечта. След успеха на неделното ми предаване “Вкусът на времето” по Радио Тангра бях уверен, че имам всички качества да правя нещо подобно в национален ефир. Чак след назначението ми разбрах в каква каша съм се забъркал. Цоня познавах бегло и в доста негативен план, тъй като те с Людмил Фотев бяха воювали здраво. А Люси ми бе приятел. Отварям една скоба, за да поясня, че след постъпването ми в БНР Люси не ми говори повече от пет години. Той бе категорично против тази моя стъпка и сега и да съжалявам, че не съм го послушал, кел файда. Та, отидох в Старата къща и се започна онова, за което предпочитам да не си спомням. Понесох толкова омраза, че вероятно съм облъчен с нея до сетните си дни.
Екипът на “Хоризонт” работеше като под обсада. Аз обаче бях като самостоятелно веселяща се единица. Поставиха ме в отделна стая и се готвех сам за предаванията си. Помагаха ми двама-трима редактори и тази помощ няма да забравя. Имената ще спестя, защото вече не съм сигурен, че моята признателност няма да им навреди.
Един ден Цоня Събчева ме извика и с изменено лице ми съобщи, че съм имал досие. Казах й, че ако това е вярно, трябва да ме махне, а ако е само слух, да ме остави на мира. Така приключихме.
Темата за досиетата, страха и зависимостите е любима на някои анализатори и колеги журналисти. При мен такива зависимости не е имало. Нито през 80-те години, нито в началото на новия век. В предишните си самопризнания написах и сега потвърждавам: не съм клепал и няма от какво да се срамувам. Траех си като дете, което е изяло шоколадовите бомбони в кутията и се надява, че няма да го разкрият. Пък и не вярвах, че, ако се обадя, без някой да ме е питал, обществото ще ме разбере. Около нас, а и в нас вече има огромно количество недоверие, злоба и самота. На кого му пука, аз как се чувствам?! Но мисълта ми бе, че в онази година не бях уязвим по линия на досиетата. Бях уязвим единствено по линия на бедността. Защото никога не съм имал много и рядко съм имал достатъчно пари. Никога не успях да поглезя без мярка децата си. И до ден днешен се боря за прехраната. Това внероятно е резултат и от хаотичния ми личен живот, но да не влизаме сега в тази тема. Медийната къща, в която работех, междувременно бе разтурена и аз нямах никакъв друг изход, освен да си седя на задника, докато лодката ни потъне окончателно. Което и стана. Цоня Събчева упорито се месеше в предаването ми. Аз упорито се опитвах да сведа намесите й до минимум. И така се получаваше някакъв хибрид с неясна физиономия. Няма да забравя, че един от постянните ми гости по онова време бе политологът Светослав Малинов, който рисуваше оптимистичните перспективи за управлението на СДС. Извън студиото спорехме, защото аз пък бях сигурен, че СДС потъва и реакциите на хората отвън показваха това ясно. Светльо обаче бе като обсебен. За началника му – да не говорим. В интерес на истината, тогава премиерът се държеше доста дистанцирано към екипа на Цоня Събчева. Президентът даже зае критична позиция. А Цоня бе опиянена от битката и се изживяваше като Анка картечарката. Това може и да е бил звездният й час.
За да изчистя докрай темата за отношенията си с Цоня, ще добавя, че известно време след победата на здравите сили в БНР с Цоня се събрахме отново. Аз вече бях излязъл от болницата и имах глад за журналистика. Цоня събра хора като мен, Вичо Балабанов, Матей Стоянов и още неколцина и създадохме “Вестникът”. В първите му десетина броя имам прекрасни интервюта с много интересни и качествени хора, както и други материали. Уточних, че за мен парите никога не са били самоцел, а постоянна нужда. Затова в един момент попитах г-ца Събчева, ще плаща ли и знае ли какво точно ми дължи. Тя ми отговори, че тук не сме дошли да работим за пари, а за идеята и ме заклейми като долен меркантилен тип, който няма място в този екип. По същия начин от “Вестникът” в този период бяха отлъчени 90% о създателите му. Така се разделихме с революционерката Цоня. Тя и до днес не ме поздравява, което, в интерес на истината, успях да преживея. Още повече, че с Люси Фотев отново си говорим.
Историята в БНР завърши както си трябваше. Ние загубихме и бяхме здраво набити. Повечето напуснаха или ги съкратиха. Поля Станчева мен ме спаси от гладна смърт като ме лиши от микрофон и ме прати в мониторинга. Сега, за да папкам, трябва да слушам. Опитвам се да си чеша медийната краста по друг начин, но микрофонът и студиото ми липсват болезнено. Нямам намерение да плача на ничие рамо, но цената, която платих през онази 2001 година бе нечовешка. Влязох за втора операция в Ортопедията в Горна баня и заедно с изкуствената става там ми имплантираха и стафилококова инфекция. Излизайки от болницата, трябваше да погреба и голямата си дъщеря. И моля никой да не се опитва да обяснява на обществото, че ме е страх от нещо и мога да бъда манипулиран. Страхът си преодолях още в гимназията, когато ядох боя от тамошната махала и разбрах, че болката не убива. Сега болката е мой всекидневен спътник. Егоцентризмът ми – също. Често съм кооперативен, комуникативен и компромисен. Но никога не съм правил нещо под диктовка. Затова напуснах навремето Института по балканистика. Затова години наред се занимавах с рок бандите на България. Затова съм поемал рискове и после съм си плащал за гяволъците. В личното ми пространство досега са влизали само приятели. Така ще е и през малкото оставащо ми време. Онази история с БНР през 2001 г. за вас може и да е била политическа. За мен бе лична. Имах амбиция. Появи се възможност и аз я яхнах, без много да мисля. В ефира говорех онова, което исках и което ми идваше отвътре. Не съм лъгал и не съм манипулирал. Ако демокрацията за някои е политически термин, за мен е лична свобода. Не одобрявах стила на Костов още тогава и той го знаеше. Не го харесвам и сега. Бойци като него и Цоня винаги са ме държали нащрек. И се оказа, че има защо. Загубих и си платих. Това е.
Исках си го – направих си го.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: