За досието и агентурното ми минало

декември 18, 2008

Бях сигурен, че някой ден махленските ни разпивки със старши лейтенант Георги Безлов ще подредят и мен в пантеона на бойците от тихия фронт. Но си го представях по малко по-друг начин. Сега, поставен редом с титани като някогашния ми главен редактор във в. “Народна младеж” и един от любимите ми радио гласове, ще трябва да се повдигам на пръсти. А с тази тазобедрена става и болките в крака ще е малко трудно.

Мълвата за досието ми се носи от края на миналия век. Аз, обаче, не отидох да проверявам достоверността на твърденията, а се обадих на един познат, който твърдеше, че познава материята и с това приключихме. Разказах му житейските си интермедии с Жоро Безлов и той ме успокои, че всичко това е несериозно. Аз и сега не мисля, че е сериозно.
В интерес на истината, флиртът ми с ДС започна още през 1973 г., когато при мен дойде един млад мъж и ме покани да встъпя в редовете на тайните служби. Бях студент последна година право, имах завършена немска гимназия и бях председател на кръжока по международни отношения. Откъдето и да ме погледнеш – мечтата на разузнаването. А за мен това бе признание. Защото в онези години тайните служби се опитваха да прилапат всичко по-кадърно, образовано и с аналитична мисъл. И често успяваха. Аз поне познавах доста от тези кадри. Поканата приех с респект и само попитах, дали няма да е пречка сърдечното ми заболяване и фактът, че съм освободен от военна служба. Оказа се, че е пречка. Така и не успях да се закълна пред знамето нито в явните, нито в тайните служби.
После минаха няколко години. Постъпих на работа в Института по балканистика на БАН, защото в Института по външна политика не ме одобриха кадрово. Работех външна политика на Югославия и в един момент даже се отвори възможност да замина служебно за съседната държава. През 1980 г., малко след автомобилната ми катастрофа, която ме държа на патерици половин година в живота ми се появи ст.л. Безлов.
Той цъфна на врата на бащиния ми дом, където живеех между първия и втория си брак и се самопокани на гости. Още се движех с помощни средства и бях в отпуск по болест. Седнахме в хола и Жоро ми обясни къде работи и колко интересен за него съм аз по линия на балканските контакти и българите зад граница. За мен разузнаването винаги е било обгърнато с особена романтика и книгите за Емил Боев ми бяха любими. Даже бях чел и един от романите за Джеймс Бонд. По отношение на социализма не хранех никакви илюзии, защото от 1974 г. работех в института, имах достъп до спецфонда на Народната библиотека и вече бях чел Солженицин на немски. Признавам си, че едва в този период научих за лагерите, ГУЛАГ и чистките на Сталин. Но вече бях наясно.
Контактите ни с Жоро продължиха. Преминаха от сухи разговори към дълги разпивки. Запознах го с приятелите си и започнахме да го наричаме Жоро Двете Водки. По едно време в института пристигнаха двама черногорци в научна командировка. Аз ги съпровождах и по едно време ги поканих на гости. Вървеше световното по футбол в Испания и гледахме заедно мачовете. Жоро Безлов бе част от компанията ни и май си вършеше работата. Веднъж го попитах, не мога ли да работя нещо за него и да изкарвам пари, но той се загърчи и не ми се отвори парашутът. Спомням си, че малко преди да напусна института, което стана в края на 1982 г., му дадох един текст (ако щете, го наречете и донос), в който изразявах несъгласието си с политиката на институтското ръководство към младите кадри и конкретно обвинявах в интригантство Здравка Мичева. Тя беше старши научен сътрудник от семейно люпило и май – партиен секретар. Беше заедно с мен в Югославия през 1978 г. и разбрах, че после е писала доклад за поведението и връзките ми с девойки от летния езиков курс. Тогава май Жоро ми каза, че не мога да подписвам такъв текст с името си и трябва да си измисля псевдоним. Веднага избрах Жоро или Джо, както ми викаха в училище. Той каза, че не може и ме нарече Жорж. Махнах с ръка и с това се свърши.
В края на 1982 г. си отидох от Института по балканистика, защото разбрах, че без да съм партиен член и специален агент, няма да мога да направя кариера във външната политика. Престоях три месеца в балканската редакция на София Прес и през март спечелих конкурс във в. “Народна младеж”. На 1 април 1983 г. постъпих във вестника и ако съм се виждал с Жоро Безлов, то е било в махалата – Красна поляна, на по чаша водка. Затова съм изненадан, че по документи се водя агент Жорж от края на 1983 г., когато вече нямах нищо общо с института и балканската политика. А за колегите от вестника нямаше какво да пиша. Там си имаше достатъчно кадри на службите. В периода между София Прес и списание “Ритъм” може да ми се брои само един грях – възторжените репортажи от всенародните манифестации по тогавашните празници. Не ме питайте, как съм ги писал. Не ме питайте и защо журналистите от нашето поколение пият така жадно. Но в годините след 1983 срещите ми с жоро Безлов бяха няколко и все на по чашка. Вече не бях интересен за него. През 1984 г. ме изпратиха кореспондент в Странджа Сакар, а малко по-късно създадохме списание Ритъм.
Преди няколко години попитах един съученик, който работеше заедно с Жоро, дали го е виждал и какво става с този човек. Знаех само, че беше изпратил дъщеря си да следва в Китай и не го бях виждал дълго време. Каза ми, че се е споминал. Стана ми мъчно, защото Жоро беше кадрово ченге, което мразеше режима. Служеше му, но поне си мисля, че не беше гадняр. Разказвахме си вицовете от раздела “Златната решетка” и се смеехме от сърце. Ако ме е докладвал, щяха ми резнат езика. Никой от компанията също не си е имал неприятности със службите.
Та това е агентурното ми минало. Не е героично. Не е и гадно. Лекомислено, като целия ми досегашен живот. А в архивите изглежда не всичко е точно, защото датите, които са посочени в моя случай не са достоверни. Както е учудваща и проверката, защото аз никога не съм бил зам. главен редактор в БНР. Върхът на кариерата ми в националното радио е като старши репортер. Иначе съм бил главен редактор на вестник “Ритъм”, генерален директор на София Кабел и Канал 3 и сега съм главен редактор на сп. “Столична община”.
Такива ми ти работи, драги слушателю …

3 Responses to “За досието и агентурното ми минало”

  1. Софиянец Says:

    Само ще кажа, че по ония години мой далечен роднина за един разказан от него виц в селската кръчма (тя се намира в селото, в което живееше) бе изпратен една година в затвора в Стара Загора. А Вие си пиете с ченгето, говорите си вицове (поне така казахте днес по БНР) и нищо !!! Дори един ден не сте бил в затвора.
    А що се отнася до това, че нищо не сте писал – възможно е. Но това не означава, че нищо не сте говорил пред съответното ченге. Вече от Комисията по досиетата казаха, че е напълно възможно един сътрудник на ДС да не е подписвал нищо. Освен това ДС беше нещо доста сериозно. Нека да не я изкарваме пионерска организация с приказките, че агентът бил написал, че някой е сътрудник, но той не знаел…..
    В крайна сметка Вие си знаете какво сте правил. Но за мен има доста странни неща в биографията Ви, което ме карат да мисля, че по някакъв начин сте бил сътрудник на ДС.
    Апропо – въпросният Безлов баща ли е на Тихомир Безлов, който сега се бори с корупцията и какво ли още не ?


  2. Румене, привет!
    Проблемът е, че покрай сухото гори и суровото. Аз писах преди няколко дни на моя блог за Кеворк и Дмитри Иванов. Разбира се негативните реакции са предимно анонимни.
    Изобщо хората не гледат кой какво е правил, а слагат етикета „агент“ и – край.
    Българските „агенти“ (за разлика от тези на ЩАЗИ, например) са си типично нашенски – каквато беше системата, такава беше и агентурата. Факт е, че преди 1980 г. нещата не бяха много розови и имаше и преследвания за носене на „неподходящи“ дрехи, дълги коси и т.н. Някой може да каже „Е, какво толкова – остригали те, голяма работа!“, но не е така.
    От друга страна – в България нямаше съветски войски, така че ние не сме имали проблемите, които имаха в ГДР, Полша, Чехословакия, Унгария… Нито пък дикататор като Чаушеско или Тито.
    И именно поради това, че не ни се е налагало да се съпротивляваме срещу режима, у нас не се появиха движения и организации като „Солидарност“ или си нямаме 1956, 1968, 1980 и т.н.
    Живков донякъде бе прав, че българската „перестройка“ е започнала през април 1956 г. Той обаче пропускаше да каже, че е завършила пак тогава. След това, понеже не искаме да се борим, хората си намериха начин и да си докарват пари на черно, и да се снабдяват с дънки и западна музика, а по-късно видео-филми, сателитни антени и т.н.
    Т.е. намерихме цаката на системата.

    Виж, срещу хората, които активно са доносничели, за да прецакат не системата, а своите колеги и приятели – за тях трябваше да има не само показване, но и лустрация. Защото липсата на лустрация за онези, които са набеждавали другите, е странна.

  3. Графът Says:

    Не мисля, че е странна, г-н Марковски. Логична е – още от началото на поставяне на въпроса преди години. Всички в един кюп – няма „битови” доносници, няма различни управления в ДС (нерде 2-ро, нерде 6-то), всички са ченгета!
    Замисляли ли сте се, уважаеми господа, кой имаше интерес от такова удобно „размиване в тълпата”? Спомнете си „лъжица катран в каца с мед”…


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: