Това интервю го направих някак за себе си. Защото знаех, че медиите няма да проявят интерес към разговор с политик от близкото минало, който вече е потънал в сянката. Пък и доста хора предпочитат това минало да потъне в забрава. Аз обаче правя някои неща, просто защото искам така. А и разговор с един даскал по история, който сам е правил история ми се струва, че би предизвикал интерес. Затова реших, че моят блог ще е моята медия.

 

Не знам дали си спомняте, но месец преди парламентарните избори ви предложих един мой разговор с току-що оттеглилият се от политиката и от ръководството на СДС Любен Петров. Има го в архива на сайта ОфНюз и можете да си го намерите. В началото на този текст припомних за онзи младежки ръководен екип на столичната организация на СДС отпреди дузина години, в който бе и Любо. Още тогава ме хвана меракът да се срещна и с останалите, но леко отложих и реших първо да видим резултатите от изборите, пък после ще си говорим. Е, видяхме ги. Малко след това видяхме на телевизионния екран ликовете на Евгени Бакърджиев и Стефан Софиянски, чухме жалбите им по изтляващото дясно и надеждите, че все някъде са останали живи въгленчета, от които да се разпали отново прежната демократична енергия. Е, казах си, сега е моментът. И потърсих във Фейсбук Стефан Иванов. Намерих го и се оказа, че дори не си е сменил телефонния номер. Уговорихме се и седнахме на кафе и сладки приказки зад огряната от слънце витрина на едно люлинско кафене.

Прочетете остатъка от публикацията »

Владо Йончев публикуват този текст в сайта си ОфНюз в деня, когато Климбо откри изложбата си и само за една седмица го прочетоха около пет хиляди души. Радвам се, че голяма част от тях са открили един интересен човек и творец и са се обогатили с едно ново познанство.

В понеделник Климбо, както аз го наричам, навърши 60 и си дадох сметка, че приятелството ни заема цялата втора половина от живота му. За да обеме и половината от моя, ще са нужни още седем години. Сега, да ви видя, как сте с математиката за основното училище…

Докато мислите, ще ви съобщя, че два дни след юбилея си той открива тридесет и някоята си самостоятелна художествена изложба, 28 години след първата, тъй като експозиционният му старт съвпада с началото на прехода. Климбо е типичен представител на бургаската творческа интелигенция, сиреч бохема, която се отличава със своята богата палитра, висока степен на неуправляемост и подчертан стремеж към независимост. Когато мислех, как да започна този свой текст, се сетих че точно преди десет години, за 50-тия юбилей на художника, написах нещо, част от което мога да цитирам, без да нарушавам Закона за авторското право. Ето този фрагмент, който бих написал и сега, ако все още си пазех таланта.

Прочетете остатъка от публикацията »

Показах ви първия текст от тази поредица, която пиша за страницата на хлапетата „Петоглъчка“. Тази седмица ангажиментът ми съвпадна с националния празник и написах един текст, който е добре да остане и в блога ми.

 

Тежко, тежко … Вино дайте!

Пиян аз дано забравя

туй що, глупци, вий не знайте

позор ли е или слава …

Разбирам го този горд и печален гений на българския дух. Чувствам разкъсващата го болка и преглъщам заедно с него черната, лепкава мъка заради неосъществените и неосъществими стремежи. Изживявам надеждата му за всенароден подем и тайно от площадните родолюбци си казвам: „Прости ми, Войводо, но по-добре е, че не дочака … Дарената свобода нямаше да ти се услади.“

Прочетете остатъка от публикацията »

Проф. Тотка Монова – за пътя на българската журналистика през пустинята на прехода, за младите в занаята и интернет лексиката – ОфНюз, 18.02.2017

Спомняте ли си онзи елегантен пасаж от „12-те стола“, в който Иля Илф и Евгений Петров обясняват, че според изследователите речникът на Уйлям Шекспир е съдържал 12 хиляди думи, речникът на дивака от людоедското племе мумбо-юмбо се сътоял от 300, а Елочка Шчукина с лекота се оправяла и с 30?

Повествованието нататък дава образна представа за този вид комуникация със себеподобните, но в един момент, когато прелиствах любимата книга, ме озари прозрението, че в началото на ХХІ век подобна форма на общуване може да видиш във всеки мол между две или повече десетокласнички. Сетих се и за десетките случаи, когато езиковата стилистика и ограничената лексика, заливаща ме от екрана на телевизора, ме е карала да забравя доброто си възпитание и да си позволя изрази, които, слава богу, отзвучават самотно в празната стая. Понякога имам усещането, че мнозинството от новоизлюпените кандидати за медийна слава са тризначки, но в крайна сметка, може би в това е великата шаячна правда и кой съм аз, че да застана на пътя на обществените процеси. Все пак, тези дни реших да си сверя часовника и уговорих проф. Тотка Монова – бивш декан на Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ „Св. Климент Охридски“ и преподавател по „Журналистически жанрове и теория и практика на текста“, да пием по кафе на четвъртия етаж в книжарница „Ориндж“. Седнахме, професорката остави пълната си с вестници чанта на съседния стол, аз включих диктофона и заговорихме.

После, когато свалях записа, направо се измъчих, защото тя говори тихо, а край нас групички гимназисти бяха обсадили масите между величествените стелажи с книги, бърбореха безспир и разцъкваха на лаптопите, таблетите и смартфоните си. Ако имаше някой с книга в ръка, сигурно щях да го снимам.

– Как са учениците Ви, проф. Монова? – започнах разпита си. – Ще се появят ли скоро новите титани на мисълта и виртуози на перото?

В усмивката й имаше лека тъга. А дано! Ама на дали?!… Сега се учим да пишем ревюта. Това е нов жанр и се опитвам да ги убедя, да не наричат тези 20 реда статия. За тях всичко е статия. Чат-културата много им влияе. Пишат с грешки, изпускат букви … А и са прочели доста по-малко книги в сравнение с нашето поколение. Лошото е, че от една страна идват с драстични пропуски от средното училище, а от друга – първокурсниците ми сега са 88 човека и на практика е невъзможно да работя индивидуално с всеки. А има интелигентни деца. Има и амбициозни. Когато разберат, че ще им е полезно да прочетат определена книга, я намират и четат. Едно време ние бяхме прекалено унифицирани. Сега те са прекалено различни. Различно е нивото им на знания в зависимост от това, къде са учили – в столицата, в голям или в малък град и какво е училището, което са завършили. Завършилите елитни гимназии се открояват. Има и социални разлики. Ние като студенти не пропускахме театрална премиера, нов филм или книга. Сега не всеки може да си позволи всичко. Всяка година им правя едни анкети, кой какво чете и много се радвам, като видя, че някой харесва Херман Хесе. Разликата личи и в самото поведение – как поздравяват, как контактуват помежду си и с преподавателите, какъв речник използват. Гимназиалното образование се оказва абсолютно недостатъчно за целите, които си поставяме ние и през първата година предимно запълваме дупки. Вече си мисля, дали няма да е целесъобразно да въведем един подготвителен курс, както навремето имаше подготвителен клас в езиковите гимназии и така да ги вкараме в професионалното обучение с относително равен старт.

– А как се профилират?

В зависимост от интереси, семейни връзки, възможности за работа. Някои започват да работят, още преди да завършат. Няма лошо, защото нашият занаят се учи най-добре на терен. Опасностите са други. Когато в една медия отиде млад, амбициозен, самоуверен и самовлюбен дилетант, той може да бъде използван от редактора си и без да съзнава, да защитава интереси, за които не подозира. Към печатните медии сега няма голям наплив. Повечето тичат към телевизиите. Умират да се видят на екран. А телевизионният екран се оказа всеяден. Затова и моделките в телевизиите са повече от професионалните репортерки.

– През годините на прехода много се промени и пресата.

С нея се започна. Нали първата свобода, която си извоювахме и тя май остана и последна, е свободата на словото? В смисъл, че можеш да ругаеш, да клеветиш и да омаскаряваш когото си искаш. Вестникарската сергия се промени драстично през тези години на прехода. От казионната преса преминахме през порнографията, клюките, жълтата преса, таблоидите и сега – корпоративната преса. Политическата журналистика винаги е била поръчкова. Случи се метаморфозата на партийния капитал и печат в корпоративен. Ние, които сме изживели целия този преход, можем да кажем, че пресата от началото на 90-те бе някак си по-интересна и честна към аудиторията си. Тогава имахме много ясна и идеологически разпознаваема журналистика и тя защитаваше позиции. Имахме идеологически дискусии и една ярко жълта преса, но имаше и аналитични издания като „Дебати“, „Република“ и др. Националистическите като „Зора“, белия и черния „Ден“ на Калчо също бяха ясно разпознаваеми. Имаше ярки пера като Стефан Продев, като Коруджиев, като Йордан Василев … Имаше интелигенция, която макар и идеологически разделена, коментираше действителността, обговаряше този свят, правеше анализи и който се интересува по-задълбочено, можеше да прочете или да чуе смислена реч. После дойде ерата на таблоидите. Аз ги наричам качествените таблоиди, защото първите години на „24 часа“, „Диалог“ и подобните даваха много информация, въведоха кратките текстове и бомбастичните заглавия, но не изкривяваха драстично картината. След идването на царя започна голямото замазване и пресата се обезличи. Сега има бутикови издания като „L’Europeo”,„Аспекто“ и пр., но който си ги купува, знае за какво ще даде 10 лв.

– Но и тези тежкарски списания също манипулират.

Естествено. Най-добре се прави манипулация на историята не чрез чисто идеологически дискурси, а чрез корпоративни средства. Постепенно най-мощните ни медии бяха изкупени от външни инвеститори и собствениците им не се чувстват ангажирани с българските национални интереси. Това важи най-вече за телевизиите, а телевизията е най-масовото информационна средство. Много частни радиа също попаднаха под чуждестранна шапка и с течение на времето сериозните аналитични, критични и социално значими предавания се замениха с реалити формати, игри, лотарии, песни и танци на народите и единствено държавните радио и телевизия останаха да отстояват националната медийна култура. Но и те не винаги успяват. Финансовото превъзходство на частните медии ги поставя в неравностойно положение. А корпоративната журналистика залага на низките страсти и формира масовата култура. Целенасоченото опростачване на хората работи в полза на корпоративния капитал. Всъщност, това е класическата хибридна война, която не е нещо ново. Тя се води, откакто има медии, но оръжията се осъвременяват.

– А редовите бойци?

Редовите бойци идат на талази. Кандидати на славата колкото искаш. Младите, недобре подготвени репортери, които в редица случаи играят ролята на държачи на микрофони, са редовите бойци в тази война. Те биват безогледно използвани, стриктно насочвани и при несполука – жертвани.

Неслучайно преди време един от нашите утвърдени колеги, обиден за нещо на телевизията, написа, че в телевизията отиват да работят само журналисти, които не могат да пишат. Вестникът е друго нещо. Писменият текст все пак задължава. А в радиото и телевизията днес има репортери, които отиват при писателя и го питат колко книги е написал. Сериозните професионални критерии задължават интервюиращият, преди да пристъпи към разговор със събеседника си, да е проучил всичко достъпно за него и да знае с кого и за какво разговаря. А въпросът за бъдещите планове е направо строго забранен.

Ролята на класическия журналист е на събеседник, а не на медиатор, който само раздава думата. Добрият професионалист води разговора, насочва го. Сменя посоката, ако е нужно. Възразява, ако има и друга позиция. А сегашните водещи и репортери стъпват върху повърхностната интернет култура и газят много плитко. Един добър професионалист, който манипулира съзнателно и на базата на дълбоки познания, използвайки ги обаче целенасочено и дозирано, може да не е за одобрение, но е достоен за уважение. А полуграмотен водещ, който дава неограничени възможности на събеседника си да се възползва от ефира за своя лична, политическа или корпоративна полза е просто за съжаление. Напоследък редица от знаещите и можещи журналисти, останали вън от корпоративния медиен кръг, си направиха свои медии – блогове, сайтове и успяват някак си да присъстват активно в информационната среда.

Някои от нашите студенти, които имат добра езикова подготовка, пък започнаха да сътрудничат на чужди медии и сайтове и там ги приемат много радушно. Корпорацията обаче е мултинационално явление. И Ноам Чомски изглежда е прав, като твърди, че тоталитаризмът от ХХ век е някак си по-малко подтискащ в сравнение с мултикултурализма, който корпорациите налагат. Властта при тоталитаризма имаше своите инструменти и цензура, но по един или друг начин все някой от нас успяваше да прокара някой текст и той да се разпространи. При корпоративната журналистика босът решава всичко. Може редакторът ти да е много умен, честен и справедлив и да ти даде зелена улица, но ако босът е решил друго, става неговото. Ако не ви харесва, улицата е на ваше разположение. Много от журналистите се държат в подчинение чрез икономическите обвръзки, които се оказаха много по-здрави и страшни от политическите. Така се налагат елементарните модели на мислене и поведение. Примитивния модел на масова култура се пласира в общества с много ерозирала социална тъкан. А ние сме именно такова общество.

– Оцеляващо в социален недоимък и оглушителен медиен шум, ослепено от екрани.

Факт е, че интернет журналистиката има вече сериозен дял. Хартиената преса си има своите почитатели, но намали тиражите, защото много от тиражните вестници си направиха електронни издания и там информацията се обновява на всеки час. Освен това, има и сериозни информационни сайтове, като Медиапул, OFFNews и пр. Много интересни са сайтовете за култура и изкуство. А и хората вече се интересуват повече от кино, театър, туризъм, международна политика и все по-малко от вътрешната ни политическа картинка.

Прочетете остатъка от публикацията »

Петър Писарски от „Атлас“ в разговор с Румен Янев за каузата за защита на националната ни идентичност в музикалните програми на електронните медии – ОфНюз – 20.02.2017

В тази работна стая на четвъртия етаж в старата кооперация на ул. „Елин Пелин“, до малката масичка срещу електрическото пиано, тонколоните и стойките с китари съм прекарал много часове. Те родиха книгата ми „Атлас“ – в инкубатора на славата“ и създадоха една особена сетивна връзка между мен и Пепи Писарски, която не се къса, независимо от редките ни напоследък срещи. Затова и предложението ми да поговорим за дългогодишната му битка в защита на българската музика като присъствие в радиоефира, бе прието с ентусиазъм. Разговорът ни протече в контекста на все още продължаващата окопна война между БНР и Музикаутор и бе предизвикан от съобщението за съдебната регистрация на НАМП – Сдружението на независимите автори, музиканти и продуценти. Започнахме от новостите.

Прочетете остатъка от публикацията »

Не сме рекетьори!

февруари 21, 2017

ИНТЕРВЮ С ВАСИЛ ГЮРОВ, КОЕТО Е ПУБЛИКУВАНО В КРАЯ НА ЯНУАРИ 2017 В САЙТА ОФНЮЗ

Ситуацията е метеорологична. Това си мислех във вторник, докато се пързалях с малката си колица по заснежените софийски улици на път към кино Влайкова, където ми предстоеше среща с един от ръководителите на Музикаутор – басиста, композитора, автора на текстове и идеолога на група „Ревю“ Васил Гюров. Помолих го го за тази среща, тъй като от началото на годината Програма Хоризонт звучи като Класик ФМ, а в медиите тече някаква всеобща жалейка към националната медия, която била притисната в ъгъла от банда рекетьори, опитващи се да й бръкнат в джоба. Първоначалният скандал се трансформира в студена война, съизмерима с температурите в ранните утринни часове, но бях сигурен, че след някоя и друга седмица ситуацията ще последва метеорологичните процеси и ще се разкаля. Затова и поисках тази среща. В цялата тази картина ми липсваше (а вероятно и не само на мен) аргументираната позиция на Музикаутор и я потърсих от Васил.

Прочетете остатъка от публикацията »

Нали знаете, че никога не е късно да станеш за резил? Румен и неговите приятели започнаха да правят нещо като медия. Ама не съвсем. Страница във Фейсбук. Редакционният екип ми направи посещение на добра воля, обсъдихме картината в медийното ни пространство и ме помолиха да пиша известно време за тяхната „Петоглъчка“ седмичния обзор „Нередовен ежедневник“. Лекомислието никога не ми е било чужда и приех. Тъй и тъй не плащат, а и връзката между поколенията трябва да се поддържа, защото иначе ще заприличаме на триажна гара – стари вагони върху различни коловози. Та ето го и дебютният ми коментар за новата младежка виртуална преса.

Прочетете остатъка от публикацията »