Слушам радио. Жегата ми пречи да се съсредоточа, но в един момент наострям слух и хващам новината за поредната организационна инициатива. Ще създаваме асоциация или нещо подобно на хората с увреждания, които карат автомобили и имат преференции за паркиране в София. Браво, другари! Точно така трябва. Не може такъв проблем като паркирането в мегаполиса, където всякакви мутри, баровци и обикновени келеши си инсталират джиповете върху сините правоъгълници, да бъде оставен без организация. Нужна е асоциация. Тя ще излезе с прокламация. Ще бъде осъществена колаборация между инвалидите, общината и онези с джиповете, която ще ликвидира проблема. Или инвалидите, че е по-лесно.

Прочетете остатъка от публикацията »

Advertisements

Мътна водаааа …. Гласът на Кръпката постепенно заглъхва, отзвучава последният акорд на уникалната стара акустична китара, на каквато навремето е свирил Джими Хендрикс и под висулките, които леко се поклащат от тавана на беседката се възцарява тишината. Поглеждаме се в очите и Васко проронва: „Това е. Преди земята да стане плодородна е била мътна вода. И сега ще бъде така.“ Кимам в знак на съгласие. Разговорът ни е приключил. Запазен е в диктофона. Василена се е прибрала при Итън в къщата, а на двора разпъва триножника си операторът на една телевизия, дошла да запише посланието на Барда на демокрацията в навечерието на Джулая. Пъхам в джоба си 18-ия албум на ПББ, надлежно надписан за мен от автора и се отправям към любимото си возило …

Прочетете остатъка от публикацията »

И този текст е даден на ОфНюз, но е добре да го има и тук, защото си го харесвам.

Дъщерята на Хиндо Касимов за първата си книга и живота между две морета

През всичкото време, докато разговарях с нея, а и сетне, докато смилах разменените помежду ни реплики, в главата ми звучаха мотиви от песнички. Например: „Времето лети край нас далеко …“ от хита на Стефан Вълдобрев или „Гола, нахална и млада …“ от любовната песничка на Недялко Йорданов. И ми бе едно такова … поетично, носталгично. Вероятно поради простата причина, че Мария Касимова бе едно от двете момичета в телевизионната революция „Формула 5“ през 1988 г., когато ние започнахме нашата печатна революция със списание РИТЪМ. И двата екипа се срещаха в емоциите и мислите на тогавашните тийнейджъри, поднасяйки им един нов вид журналистика, нахално прескочила чертите на официално позволеното и парадираща със своята искреност и спонтанност в изразните си средства. Не свалихме властта. Тя сама си падна. Но тогава живеехме с някакво особено усещане за свобода и вкусвахме насладата от собствената си дързост да покажем снимка на „Кис“ или да пуснем парче на „Ера“. Двата екипа бяхме нещо като братовчеди, които не се познават. И наистина – първата ми физическа среща с Мария бе тази, когато онзи ден седнахме в култовия „Английски двор“ до телевизията и записах разговора си с нея. Уникално, нали?!…

Прочетете остатъка от публикацията »

Този текст е за ОфНюз и ако Владо още не го е пуснал, да знаете, че е наречен.

 

Когато преди известно време Владо Йончев ми подхвърли, че не е зле да му дам разговор с някой интересен преводач, първото име, което ми светна бе Златна. Представих си „Грешната Мадона с големите бомби“ на Ван Клок, казах си „Добрютро!“ и „Слушайте внимателно! Няма да повтарям!“, и … вдигнах телефона. Тук вече играта на думи става многопластова, защото аз наистина казах „Ало, ало!“, отсреща долетя ведрият, добре познат смях и през времето и пространството ме хвърли директно в кръчмата на Рене Артоа, където Едит пее с неповторимия си фалш. Уговарянето на срещата не бе проблем. Със Златна Костова не се бяхме виждали от години и този повод ни донесе взаимна радост. Два дни по-късно седяхме от двете страни на срещуположните бюра в кабинета й в БТА и аз си мислех, че на нас с нея все на бюра ни върви. Защото преди години, когато се събрахме в „Свободна Европа“ (което после стана „Нова Европа“) се оказа, че ще делим едно бюро. Това не ни притесни, защото графиците ни се разминаваха, а и ние предпочитахме студиото пред редакционната стая. Та, от двете страни на бюрото седяхме, само когато си говорехме за живота. А да разговаряш със Златна е … златно. Който е гостувал в нейно предаване, знае.

Прочетете остатъка от публикацията »

Това интервю го направих някак за себе си. Защото знаех, че медиите няма да проявят интерес към разговор с политик от близкото минало, който вече е потънал в сянката. Пък и доста хора предпочитат това минало да потъне в забрава. Аз обаче правя някои неща, просто защото искам така. А и разговор с един даскал по история, който сам е правил история ми се струва, че би предизвикал интерес. Затова реших, че моят блог ще е моята медия.

 

Не знам дали си спомняте, но месец преди парламентарните избори ви предложих един мой разговор с току-що оттеглилият се от политиката и от ръководството на СДС Любен Петров. Има го в архива на сайта ОфНюз и можете да си го намерите. В началото на този текст припомних за онзи младежки ръководен екип на столичната организация на СДС отпреди дузина години, в който бе и Любо. Още тогава ме хвана меракът да се срещна и с останалите, но леко отложих и реших първо да видим резултатите от изборите, пък после ще си говорим. Е, видяхме ги. Малко след това видяхме на телевизионния екран ликовете на Евгени Бакърджиев и Стефан Софиянски, чухме жалбите им по изтляващото дясно и надеждите, че все някъде са останали живи въгленчета, от които да се разпали отново прежната демократична енергия. Е, казах си, сега е моментът. И потърсих във Фейсбук Стефан Иванов. Намерих го и се оказа, че дори не си е сменил телефонния номер. Уговорихме се и седнахме на кафе и сладки приказки зад огряната от слънце витрина на едно люлинско кафене.

Прочетете остатъка от публикацията »

Владо Йончев публикуват този текст в сайта си ОфНюз в деня, когато Климбо откри изложбата си и само за една седмица го прочетоха около пет хиляди души. Радвам се, че голяма част от тях са открили един интересен човек и творец и са се обогатили с едно ново познанство.

В понеделник Климбо, както аз го наричам, навърши 60 и си дадох сметка, че приятелството ни заема цялата втора половина от живота му. За да обеме и половината от моя, ще са нужни още седем години. Сега, да ви видя, как сте с математиката за основното училище…

Докато мислите, ще ви съобщя, че два дни след юбилея си той открива тридесет и някоята си самостоятелна художествена изложба, 28 години след първата, тъй като експозиционният му старт съвпада с началото на прехода. Климбо е типичен представител на бургаската творческа интелигенция, сиреч бохема, която се отличава със своята богата палитра, висока степен на неуправляемост и подчертан стремеж към независимост. Когато мислех, как да започна този свой текст, се сетих че точно преди десет години, за 50-тия юбилей на художника, написах нещо, част от което мога да цитирам, без да нарушавам Закона за авторското право. Ето този фрагмент, който бих написал и сега, ако все още си пазех таланта.

Прочетете остатъка от публикацията »

Показах ви първия текст от тази поредица, която пиша за страницата на хлапетата „Петоглъчка“. Тази седмица ангажиментът ми съвпадна с националния празник и написах един текст, който е добре да остане и в блога ми.

 

Тежко, тежко … Вино дайте!

Пиян аз дано забравя

туй що, глупци, вий не знайте

позор ли е или слава …

Разбирам го този горд и печален гений на българския дух. Чувствам разкъсващата го болка и преглъщам заедно с него черната, лепкава мъка заради неосъществените и неосъществими стремежи. Изживявам надеждата му за всенароден подем и тайно от площадните родолюбци си казвам: „Прости ми, Войводо, но по-добре е, че не дочака … Дарената свобода нямаше да ти се услади.“

Прочетете остатъка от публикацията »