За досието и агентурното ми минало

Бях сигурен, че някой ден махленските ни разпивки със старши лейтенант Георги Безлов ще подредят и мен в пантеона на бойците от тихия фронт. Но си го представях по малко по-друг начин. Сега, поставен редом с титани като някогашния ми главен редактор във в. “Народна младеж” и един от любимите ми радио гласове, ще трябва да се повдигам на пръсти. А с тази тазобедрена става и болките в крака ще е малко трудно.

Простете, ако съм ви липсвал

В което много се съмнявам. Но преди известно време в ICQ приятелят Пърси ме попита, защо не съм писал толкова дълго в блога си. И аз му отговорих: защото е безмислено.

Емоционални пулсации

В това ъгълче на блога си поставям няколко мои стихотворения. Отвреме-навреме пиша в мерена реч и това трае повече от 40 години. Искаше ми се да поставя тук някои от по-старите си стихове, но те навярно са в някой кашон в мазето. А може и да съм ги затрил. При всички тези мои преселения …

Другари, вие сериозно ли?!

Все по-рядко ме сърбят пръстите, но този път ме засърбяха и петите. Не, че ще има особена полза от този текст, но трябва да го изкарам от себе си. Ако ще и само някой близък приятел да го прочете. Поне ще съм чист пред съвестта си, че не съм мълчал. Защото управляващите от столетницата напоследък разбиват стандартите. Карат ме да онемея. Мен, дето съм видял и преживял какво ли не!…

Ние, от Четвърти километър

Както обяви Г-н Директорът Баросов, аз съм просто приятел. Което поне за мен, звучи гордо. И достатъчно неангажиращо, за да го приема с необходимата доза лекомислие. След което да си взема една бира и да гледам отстрани онзи разгул на таланти, наречен “София: поетики”…

За форумите като свирка

Покрай дискусията за 68-а във в. “Новинар”, в която се набутах поради присъщата ми наивност и написах едни напълно искрени 60-тина реда, се оказах в центъра на десетки коментари. Това първо ме учуди, после ме уплаши, а сега ме кара сериозно да се замисля за каналите, по които тече и изтича обществената енергия у нас. Вероятно и не само у нас, защото форумите в интернет са измислени някъде другаде и вероятно с определена цел.

Система и схема

 Покрай европейското по футбол, освен черния си дроб, обогатихме и теоретичната си подготовка за стратегически анализи, прогнози и взаимодействия. С помощта на новата технология в студиото на Диема ни бе показано нагледно, че системата е едно, а схемата на игра – съвсем друго. Това, че самата игра е трето, ни го показва животът.

С тези нови познания се опитах да вникна в съживената за пореден път дискусия около правилата за избиране на народните ни представители. Пък и не само на тях. Старият колкото цял преходен период спор за или против мажоритарните избори отново избуя и затлачи общественото пространство. Опозицията, както обикновено, пожела промяна на избирателните закони в посока мажоритарност на избора. Става дума за тази промяна, която тя самата не извърши, когато бе на власт. Властта бръкна в полагащите й се по право десет кладенеца и разводни дебата до степен на словесна мътилка. Един съветник на президента се изказа от свое име и бе смъмрен. Самият президент обеща широка дискусия по въпроса, а премиерът си взе куфара и прекоси Атлантика. Царедворците демонстрираха същото поведение от предишния си мандат, когато скриха проекта за нов избирателен кодекс на нововремците. Вчера – радикализъм и подкрепа на предложенията за силен мажоритарен елемент в предстоящите избори, а днес - пропорционално настроение и заден ход.Всъщност, български политик, който спокойно би се подложил на мажоритарен избор почти няма. А личностите, които избирателят би харесал, не са в политиката. Сега системата ни е “Халифакс”, а схемата предвижда кръгова отбрана.В името на бутафорията политиците може и да променят системата. Схемата, обаче, ще остане непокътната. Защото именно тя пази играчите. И в нейна защита се реставрират плашилата. А личностите, които политическата ни система отдавна чака, ще продължават да емигрират вътрешно и реално. Европейското, естествено, ще продължаваме да го гледаме по телевизора.

Гущерова демокрация

Това, което ще прочетете по-долу е един дълъг цитат. Той е от книга на любим мой автор и снощи случайно попаднах на него. В интерес на истината, бях позабравил тази книга и се опитах да си я припомня. Защото в нея има много мъдрост, много ирония, много ненормалност и една непобедима жизненост, която ми дава сили. Книгата се казва “Пътеводител на галактическия стопаджия”, а авторът, както вероятно знаете, е Дъглас Адамс. Цитатът е от четвъртата част на трилогията (Ха-ха! Бива си го този пич.) – “Сбогом и благодаря за рибата”.

Няма да го коментирам. Няма и да се опитвам да ви вкарвам каквито и да е предни, задни, странични, горни или долни мисли. Просто го вижте. И, ако се появят въпроси, сами си търсете отговорите.

Не е честно

Едно време, в детските ми години, тази констатация водеше до прекъсване на играта и ново тълкуване на нейните правила. В повечето от случаите онзи, който ги бе нарушил, си плащаше. Или го гонехме, или се каеше и не повтаряше дребната си хитринка. Е, имаше и гьонсурати, които от друго, освен от бой не разбираха. Но такива са правилата в детската джунгла. Или поне бяха …

Простете, ако съм ви липсвал

В което много се съмнявам. Но днес в ICQ приятелят Пърси ме попита, защо не съм писал толкова дълго в блога си. И аз му отговорих: защото е безмислено.