Това, че блогът ми няма да промени България, Вселената и всичко останало, е повече от ясно. Вие, обаче, можете да извлечете определена полза за себе си. Защото уникалната ми способност да се навирам между шамарите и безропотно да си изяждам цялата порция е пример – предупреждение. Четете и не правете като мен. Това може да ви спести сериозен набор от неприятности. Като инфекцията, която ми лепнаха при една от операциите, за да мога да си умра куц и с болки.
Човек се учи от опита си. И този опит обикновено се плаща. Затова и се помни. Неслучайно градският мъдрец е формулирал максимата, че газеният веднъж дори и на еднопосочна улица в двете страни се оглежда. Затова не отминавайте снизходително битовите ми откровения. Те могат да ви спестят пари, нерви и здраве, които аз съм похарчил и за вас.

Един от платените ми уроци е свързан с таксиметровите превози. Никога не сядайте лекомислено в такси, преди да сте погледнали внимателно лепенката с тарифата, на която вози. Защото обикновено тя не лъже. Може вместо 0.59 лв. за километър там да е написано 05.90 лв. и зрителната измама да ви набута десетократно. Точно това ми случи с едно ОК-такси. Само че едва в края на пътуването разбрах, че това не е “ОК Супертранс”, а е “ОК Супершанс” и тарифата му е точно десет пъти по-висока. Платих и запомних урока. Ползвайте го безплатно.

Друг урок ми продадоха в Пощенска банка. Преди две години ликвидирах всичките си кредити и кредитни карти и комасирах дълговете си в един – в ДСК. Минах по разните банки, писах молби, превеждахме пари и занулих навсякъде. Поне аз така си мислех. Допреди няколко дни, когато мил момичешки гласец ме уведоми, че кредитът ми към Пощенска банка не се обслужва. Вцепених се. Обля ме студена пот. Сърцето ми подскочи няколко пъти и спря. Слава богу – за кратко. Обадих се веднага в ДСК и помолик кредитната инспекторка да потърси в досието ми всички документи, свързани с изплащането на задълженията ми към други кредитни институции. Тя рагира професионално и след няколко дни ми звънна, за да ми каже, че документите са там и може да ми даде копия. Взех копията и влязох триумфално в един от салоните на Пощенска банка. Обясних причината за посещението си и зачаках извинение за причинените ми тревоги. Не го дочаках. Вместо извинение получих изчерпателно обяснение за причината, поради която разводът ми с тази банка не се е сътоял. Ако това бяха жени, а не банки, сега щях да съм двуженец. При това – без да знам. Цялата работа била там, че служителката Николова (в горния клон на “Дондуков” се кълнат, че такава служителка не е работила при тях), чието име фигурира върху документа, с който ликвидирам кредитните си карти, не ме уведомила, че трябва да напиша молба и за предсрочно погасяване на кредита си по програмата за енергийна ефективност. Този кредит наистина ми свърши добра работа, защото с него си взех дограмата с отстъпка. Лошото е, че никой не ме предупреди за риска, който поемам, внасяйки цялата сума по него и мислейки, че по този начин съм погасил задължението си. Ако вместо банката кредитор ми беше кварталният лихвар Коце Синджира, с плащането на цялата сума и удрянето на ръцете, отношенията ни щяха да бъдат ликвидирани. Още повече парите, които получи банката бяха онези, които сама си поиска с документ, огласяващ дълга ми към нея. Правилата обаче били други, а въпросната Николова не намерила за нужно да ме уведоми и да ме помоли да напиша молба за предсрочно погасяване, както ме помоли да напиша молба за ликвидиране на кредитните си карти. В резултат на цялата тази галимация аз съм дал на Пощенска банка една сума, от която тя всеки месеце си теглела пари по погасителния план на кредита ми. С всички законни лихви! И без аз да знам това. На въпроса ми, след като тази сума е стояла при тях, тя самата не е ли трупала лихви, отговорът бе НЕ. Браво бе, банкери! Аферим! Сега отново съм длъжник на Пощенска банка. И имам погасителен план за следващите шест месеца. Блазе ми.
В Римското право май имаше един принцип, че който не плаща както трябва, плаща два пъти. Или нещо подобно. Мисълта ми е, че древните римляни са били умни хора. Ако и вие сте умни, не правете като мен. И не се предоверявайте на милите и усмихнати служители на банково-кредитните институции. Както в хазарта, така и в живота банката винаги печели.

Не зная, дали съименникът ми по фамилия (не сме роднини) Яне разполага със сериозни доказателства за далаверите, които периодично огласява. Не съм сигурен, че маркираните от него мушмороци ще получат справедливо възмездие. Не виждам правосъдната ни система да се е задействала ефективно и строги магистрати да са притиснали крадльовците в ъгъла на полагащата им се по право килия. В едно обаче му вярвам безрезервно и мисля, че е крайно време да наръсим електрохлебарките с ДДТ. Убеден съм в това въз основа на личния си потребителски опит.

Откак в Западна България енергоразпределителната система премина в ръцете на братята чехи, ние, столичани си припомнихме зората на прехода и вълнуващите по онова време дискотечни ефекти. През последните няколко месеца токът в къщи спира многократно, хаотично и за различни периоди от време. Независимо от това сметките идват редовно, а изравняванията са все по-тревожни за консуматора. В други части на България потребители се оплакват от намалено или увеличено напрежение в мрежата и повредени вследствие на това електроуреди.

Никога не съм бил евроскептик, но напоследък започвам да примигвам тревожно, когато науча, че някоя централноевропейска фирма проявава интерес към даден отрасъл в упоената ни икономика. Особено, ако този отрасъл има отношение към всекидневния ми бит. Опитът, който натрупахме със “Софийска вода”, БТК, ЧЕЗ и разни други е меко казано тревожен. А в навечерието на сериозната криза – симптоматичен. Ние, обикновените данъкоплатци и потребители на комунални услуги ще се превърнем в храна за старите капиталистически или младите постсоциалистически европейски акули. Особено в контекста на уморена от безхаберието ни Европа.

В този момент се питам, какво прави европейската ни комисарка, която би трябвало да е ангел-пазител на интересите на потребителите. Защо тя, авторитетната европейска чиновничка не дръпне ушите на разпищолилите се чехи, австрийци и други електроразпределителни безхаберници? Защо Шушулов, Димитров и разни други отговорни другари допускат бившите къмпингджии от Южното Черноморие да контролират шалтера на нашия бит?

И не ме питайте, за кого ще гласувам. Ще гласувам за онзи, който прекрати това безобразие. Както и безобразието с Пощенска банка, която пази данните на клиентите, които са се издължили и са прекратили отношенията си с нея, за да може след време отново да им вдигне кръвното и ако мине номерът, да гепи нещо допълнително. Я изчезнете!

След днешното решение на Националния съвет на СДС за изборна коалиция с ДСБ изведнъж ми светна на какво ми прилича символът на демократичните промени в България. На изтерзана женица, която многократно е бита, обиждана и напускана от мъжа си. Която се чувства самотна и нещастна и се страхува да промени живота си. Отвреме-навреме тя прави измъчени опити да се еманципира от насилника и да вземе живота в ръцете си. Силиците й обаче не стигат. Тя страда мълчаливо и се надява децата й да не разберат в какво унижение прекарва дните си. Събира си багажа и после отново го връща в семейния гардероб. Изтрива сълзите с опакото на дланта си и се завръща кротка и примирена в обруганото семейно гнездо…
А май имаше гореща телефонна линия за пострадали от домашно насилие?

Навръх националния ни празник свободата огря и ГКПП Капитан Андреево. Българските тираджии си отдъхнаха, турските – също. Временната забрана за преминаване бе свалена, а знамената – издигнати. Ако не се сещате за кои знамена иде реч, си припомнете старите балкански нрави и стремежа на всеки един от съседите в района да е по – по – най от останалите. От вчера по развети байряци България безспорно печели поредната балканиада. Прессъобщението на МДААР е недвусмислено.

Знамената с размери 9 х 15 метра от днес се веят на новите 42-метрови пилони, изградени по проект на Мининстерството на държавната администрация и административната реформа. Това са най-високите поставяни в България пилони, като височината им се равнява приблизително на 13-етажна сграда. Изпълнителите на проекта обясниха, че всеки пилон тежи над 9 тона, а в основите му са отлети 90 тона бетон. Всяко от знамената е шито от трима души в продължение на 1 ден, като за целта е използвано помещението на училищен салон заради големите мащаби на знамената. Всяка от звездите на европейския флаг е с височина 1 метър.

Сам по себе си фактът на ознаменяването на най-натоварения ни граничен пункт е позитивен. Нека се вижда отдалеч една от източните врати на Европейския съюз. Притесненията ми от цялата тази церемония са свързани с нейното несъответствие между юнашката показност и бедното ни положение. Питам се дали тези няколкостотин хиляди лева, похарчени от дребничкият ни напет министър, не биха могли да намерят по-рационално приложение в района на граничните ни пунктове? Питам се и дали излетият в основите на тези пилони бетон не би могъл да задоволи някоя наболяла социална потребност в граничната област? Питам се и точно в края на мандата на едно отиващо си завинаги правителство ли трябваше да се харчат толкова пари за байряци? Защото предстои, както разбираме от същото прессъобщение, издигането на подобни пилони и по други ГКПП-та. Сладки ще да са тези държавни поръчки. Стотици метри плат, прави тегели, тонове бетон, тонове желязо …

Байряците плющят, развявани от вятъра на носталгията. А под тях – мизерия, корупция и насилие. И един дребничък министър, изпъчен до едно девалвирало величество, опиянен от поредното си публично постижение в стил “всичката пара – през свирката”. Аферим!

Революцията изяжда децата си. Демокрацията – бащите си. Революцията изяжда децата си. Демокрацията – бащите си. Революцията изяжда децата си. Демокрацията – бащите си. Революцията изяжда децата си. Демокрацията – бащите си. Революцията изяжда децата си. Демокрацията – бащите си. Революцията изяжда децата си. Демокрацията – бащите си. Революцията …………..

Дописвайте вие. Знам, че можете. Имате си и форуми за това. Всичко, което бих написал под това заглавие може да бъде използвано срещу мен. Като несполучлив опит да оправдая безрадостното си настояще. Приемете го като тон за песен и пейте …
Не претендирам за авторство. Няма начин преди време някой да не го е казал. От вчера пулсираше в главата ми и трябваше да го изплюя. Особено след срещата с един поет, с една китара и с едни хора от паралелната вселена.

Пак ни обидиха. И отново тежката дума дойде от свой. И пак – откъм чужбина. Мине, не мине и на някой от нашите вземе, че му дойде до гуша и иде в странство да се навика като овчарче, видяло магарешките уши на цар Траян. И точно като в приказката сърдечният вопъл на страдалната българска душа се понася многогласно, разноезично и възторжено. След което край жълтите павета започват анализи, коментари, дебати… Егати!

Та, сега нека се върнем към същността на поредния роден шамар. Към матриала, както би казал един бивш вожд и учител. Защото Хорът на избраните веднага подхвана Арията на суетата и с гърди, облечени в Армани се хвърли да брани плодородната почва, върху която цъфти вече няколко мандата. Защото банкянският келеш, както те вероятно го наричат помежду си, зашлеви избирателите им. При това – иззад Океана. В Чикаго! Е, това е джаз.
Бойко Борисов се изцепи пред сънародниците ни в легендарния за музиката, организираната престъпност и профсъюзното движение град, че човешкият материал в Родината напоследък дава фира. Че с избиратели като тези, които имаме в момента, ще е трудно да се промени коренно политическата картина в страната. Обърна конкретно внимание на три основни групи избиратели – турците, циганите и пенсионерите и на практика очерта електоралната подкрепа за тройната коалиция. С една дума – ако пак тези ще избират, нищо по-различно от сега не ни чака. Това е.
Цялата политическа експозиция в парламента ревна като ужилена. Сакън! Той обиди народа ни. Той е екстремист. Той е анархист. Не, той е фашист. И т.н… А всъщност Бойко каза неща, които мнозина споделят помежду си в частни разговори. Костов и генерал Атанасов, например. Но Костов веднага заяви, че това не е изказване на политик. Ами така е. Бойко не е политик. И именно защото не е политик, хората така се литкат по него. Защото те, хората са сърбали попарата на българските политици повече от три петилетки. Които по стара традиция се равняват поне на щест. И си мечтаят да ги управлява някой, който не е политик. Който не владее изкуството да мисли едно, да говори друго, а да прави трето. Който има куража да събере тези три неща в едно. И дори да ги погледне в очите и да им каже: Много сте го закършили. На нищо не приличате. Бедни сте, болни сте, стари сте и на всичко отгоре сте и глупави. Това, че сте и грозни го показва всяко едно огледало. Само децата ви са хубави, но и тях скоро ще развалите.
Такава е истината. За има-няма половин век българската нация се развали като материал. Първоначално за това се погрижиха партизаните и славните им червени командири. Остригаха почти нула номер нацията откъм интелигенция и създадоха своя – работническо-селска. И така – бой, глад, стриганье – 45 години. После се преоблекоха, гепиха мангизите и започна другият тормоз. Глад, безработица, бандитизъм. И емиграция. Много емиграция. Която онзи ден седеше в Чикаго и слушаше човека, събрал най-много електорално доверие в последните две години. И той им каза чистосърдечно онова което мисли. Забрави да им каже само едно. Че колкото и кофти да е материалът в България, друг нямаме. И щем, не щем трябва да работим с този. Затова най-добре е да си го обичаме и повече да се грижим за него. Аз поне така правя с моя материал. И мисля, че резултатът е добър.

Той днес не празнува имения си ден. За него е Коледа. Защото предпочита нещата да са по старому. Така, както е било по времето на Бащицата. Така, както бе и в сезона на целувките. С надеждата, че така и ще бъде. Ние, от своя страна, също тачим традициите. И с добре отрепетирана сръчност се снишаваме в очакване бурята да ни отмине. Този път, обаче, не би. Дойде студът. Наваля ни снегът. Задуха леденият вятър. И точно преди тяхната Бъдни вечер и в зората на нашето Богоявление Дядо Иван пусна резето. В смисъл, врътна ни кранчето. С други думи – спря ни природния газ. И ние угаснахме. На места – буквално. След което започнахме да задаваме детински въпроси и наивно да приемаме детински отговори.

Медийното ни пространство забръмча и се изпълни с термини като “газоподаване”, “транзит”, “алтернативно гориво” и с географски наименования като Чирен, Ипекчи и Москва. Правителството ни се задейства и тутакси изготви антикризисна програма, която прилича повече на план-график за постепенно закриване на държавата. В същото време премиерът заливаше медиите със здрав, славянски оптимизъм, а президентът хукна да отваря закритите енергоблокове на АЕЦ Козлодуй. Като че ли ТЕЦ-овете ще работят на ток, а няма да го произвеждат и такситата ще минат на акумулатори. През това време Неохим за едната бройка щеше да се превърне в коледна пиратка и да допълни празничните фойерверки на Червения площад.
Целият български народ бе мобилизиран да пести ток, парно и топла вода. Специалисти се надприказваха, изчислявайки възможностите на газохранилището в Чирен да поддържа живота в онази 1/3 от България, която държавното ни ръководство счете за достойна да оцелее. Премиерът даже разговаря с Путин по телефона и с гордо достойнство прие съчувствията на руския си колега. Президентът разговаря с украинския държавен глава – Виктор Юзченко и изрази надежда за скорощно решаване на газовия спор между бившите съставни части на Съветския съюз. От всичко това на нас не ни стана по-добре. Отнякъде все пак се чу глас, че Русия, чрез дружеството си “Газпром” е нарушила едностранно договора си с България и ние търпим щети. Някой подхвърли, че ако оттам-насам е спряно газоподаването, крайно време е и оттук-натам да спре гъзоподаването. И някой да намери сили да обвини Дядо Иван в правонарушение, което най-общо може да се нарече деликт. Сиреч, нарушаване на гражданскоправни норми, вследствие което е причинена щета на изрядната страна. Уви. Ние чакаме Дядо Иван да се разбере с Богдан Хмелницки и да благоволи да ни пусне горивото. А ако не се разбере?!…
Има няколко въпроса, които не ми дават спокойствие. Те вероятно изглеждат съвсем риторично.
Защо до ден днешен никое българско правителство не направи нещо конкретно, за да осигури на българите алтернатива за снабдяване с природен газ и продължаваме да сме заложници на Дядо?

Не е ли ясно, че това, което се случва в момента е демонстрация на руската енергийна мощ, която се използва като оръжие в геополитическото съревнование между великите сили?

Защо всичко това се случи точно сега – в навечерието на старата Коледа, при студ и сняг, сковали Европа и само дни преди встъпването на новия американски президент в длъжност?

Къде е мястото на новата криза в Близкия Изток, напрежението около Чечения и Южна Осетия в този пъзел?

Някой спомня ли си все още президентските избори в Украйна, отравянето на Юзченко и руската реакция на разширяването на източния фланг на НАТО? И ако си спомня, дали приема безрезервно обвиненията към Украйна, че краде газ?

Не е ли ясно, че в конкретната ситуация държави като България са цивилни жертви в конфликта между големите, който е много по-мащабен от един газопровод?

След като членуваме в двете най-мощни съвременни политически и икономически структури и потърпевши заедно с нас са и други съюзни държави, защо българските държавници не насочиха цялата си енергия за активизиране на представителите на ЕС и НАТО, а чертаят кризисни планове и се молят страшното да ни отмине?

Докога ние самите ще търпим да ни управляват хора, които подписват договори като този с Газпром и заминават в чужбина, когато същият Газпром ни окачи на кука във фризера?

И накрая, не е ли ясно, че с Дядо Иван разговорите трябва да са на равна нога и без излишна гъвкавост в талията? При това, нека ги водим заедно със съюзниците си, като им дадем възможност да покажат на дело, че все още държат на нас.

Помните ли вица за “а вие защо биете негрите”? Сетих се за него, когато се запитах, защо напоследък обитателите на Кремъл изглеждат леко изнервени. И изведнъж прозрях, че откакто любимите на Дядо Иван негърчета не живеят в Чичо Томовата колиба, а се нанасят в Белия дом, той се чувства все по-самотен и му иде да си набие децата. Децата обаче се разбягаха. А ние се навираме в шамарите и после гледаме тъжно. Докога?

Моят приятел Пърси играе отвреме-навреме и ролята на моя външна съвест. Като външната памет на компютъра, която често се оказва по-важна от вътрешната. Та, Пърси дойде в къщи и ми каза, че трябва да се извиня. Аз първоначално не приех това предложение, защото съм убеден, че няма за какво да се извинявам. Не съм наклеветил никого. Не съм вгорчил ничий живот. Не съм провалил нечия кариера. Бил съм в списъците на офицера Безлов и той вероятно е взимал заплата за това, че е вебувал мен и неколцина подобни. Пърси обаче беше категоричен, че е без значение, какво съм правил или не съм правил. Самата ми принадлежност към структури, които са тровили живота на хората, е достатъчно основание да поискам прошка. Още повече, никой досега не го е направил.

Не знам, дали никой не го е направил. Не знам и дали ще получа онова разбиране, на което се надявам. На Пърси обаче вярвам. Той е 18 години по-малък от мен и олицетворява поколението, което трябва да извади България от батака. Затова се обръщам към неговите връстници, към децата си и към съучениците си:
Простете ми, че бях лекомислен, лековерен и жаден за слава и признание. Простете ми, че влязох в сговор с хора, които представляваха машината за репресии и диктатурата на малцинството над мнозинството. Простете ми, че оневинявах себе си с утешението, че аз лично не съм направил нищо лошо. Простете ми, че пазейки крехкото си лично спокойствие през всички тези 19 години си мълчах и пазех тази тайна, която ме ядеше отвътре. Простете ми, че нито тогава, нито сега вярвам във вашето снизхождение и съм готов отново да ме залеете с омраза, която е най-страшната отрова за интелигентните и чувствителни хора. Простете ми!…
Виждам в Мрежата реакциите на хората и отново усещам нечия жажда да бъда разпънат и наказан по езически. Едновременно с това се учудвам, че всички активни борци против комунизма и неговите репресивни структури на практика не защитават демокрацията, а изпитват първично желание за мъст и реванш. Не съм направил нищо мерзко през живота си. Конформизмът ми нинаги е достигал до чертата, зад която биват жертвани хора. Тази черта аз не съм прекрачвал. И затова ме боли най-вече от отрицанието на позитивни каузи, които сега защитавам. Да, аз бях наивен и глупав, когато се надявах, че с помощта на службите ще получа достойна оценка на знанията си за международните отношения на Балканите. Това, обаче не превръща днешният ми апел за по-сериозно и практически обезпечено отношение към децата на София в безмислица. Дори напротив. Гадно ми, че все още има хора, които не четат написаното, а само името на автора и не вникват в смисъла, а отричат смислени тези единствено поради омраза към експонента им. Така не се върви напред. Предлагам проста сделка. Аз поднесох своята молба за прошка, убеден, че не съм вършил зло. Сломих гордостта си и заставам пред вас с наведена глава. Вие сега поемете иодеята за бъдещето на децата на големия град. И разтърсете Консултативния съвет “Децата на София”, така че да започнем да засаждаме цветя, а не само да тъпчем лехи. Нямам претенции да водя колоната. Иска ми се единствено животът на децата ми да е по-цветен, по-радостен и по-динамичен. Ако не ви харесвао метафората с цветята, абстрахирайте се от патетиката и вникнете в същността. Тези деца нали са и ваши?

От малък си знам, че на Коледата най-хубавото й е очакването. Онези, изпълнени с трепет дни и нощи, когато предчувстваш магията на семейния празник. Надяваш се на чудеса и виждаш, как всички около теб някак си стават по-топли, по-усмихнати и по-внимателни към децата. Телевизионните програми се изпълват с любими стари филми, в които доброто винаги побеждава, а децата са обичани, приласкани и щастливи.

Началото на тази коледна седмица ми поднесе един от най-милите български филми за деца – “Войната на таралежите”. Шедьовърът на Братя Мормареви ме върна години назад и отново ми даде възможност да съпреживея битката на Маляка, Камен, Пантата и приятелите им за едно парче столична земя, върху което да си направят баскетболно игрище. Загледах се и спомените започнаха да ме затрупват. Видях футболното ни игрещу между 2 и 3 блок, върху което мина детството ми. Припомних си финтовете на Джуджи и Бучи, рейдовете на малкото Вале по крилото (Може би с такъв рейд после успя да купи и да продаде Кремиковци), точните шутове на бате Мильо. За счупените прозорци в околността предпочитам да не си спомням. Но в интерес на истината, детството ми мина под открито небе, с много тичане, махленски битки и приятелства.
Серията привършва и от телевизора звучи гласът на бате Асен с незабравимата песничка за детските книжки и за неговия наследник. Замислям се и си давам сметка, че най-малкият ми наследник, който седи пред компютъра в съседната стая, въобще не повтаря моите детски бели. Неговият живот е почти изцяло различен от моето детство и преминава между стените на детската стая, сред книги, екрани и всякакви джаджи на модерните технологии. Живите му контакти са в училище и с домашните животни, къкто наричахме родителите си навремето. Те може да са активни, може да са пасивни, но във всеки случай са силно ограничени. Както са ограничени и възможностите му за движение и физическо натоварване. Доколкото знам, той много обича да играе футбол и баскетбол, но това се случва единствено в училище. В квартала децата не играят. Няма къде.
Преди известно време гражданското общество от съседните блокове успя да предодврати застрояването на пространството между нашия и съседния блок с поредната жилищна кооперация. Това пространство някога е било градинка с детска площадка. Сега е като пейзаж от Босна по време на войните. И няма надежда да промени физиономията си. Сигурен съм, че частникът, който държи нотариалния акт на земята, рано или късно ще успее да вземе и разрешението за строеж. И в тази кооперация ще има деца като малкия ми син, които ще седят в детските си стаи пред компютрите и ще се отдалечават от реалния живот, затлъстявайки физически и духовно.
През лятото на тази отиваща си 2008 година, с усилията на Столичната община и Отворено общество бе създаден Консултативният съвет “Децата на София”. Неговата основна цел е да направи живота на тези деца по-истински, по-цветен, по-усмихнат и по-здравословен. Аз съм член на този съвет и все още чакам онази негова сесия, на която ще решим какво точно правим, кога ще го правим и кой ще отговаря за резултата. Чакам да съставим работните групи за летен отдих и за туристически походи. Чакам да започнем турнирите по каквото и да е между махали, жилищни комплекси и райони. Чакам да оборудваме репетиционни с апаратура и музикални инструменти в десетина училища, така че ученическият рок да възкръсне и най-после да се роди бандата, която може да наследи “Щурците”.
Във филма, за който стана дума Маляка, Камен и другите успяха да направят своето баскетболно игрище и от него може би е тръгнал някой като Тодор Стойков. В живота около блока ми децата най-вероятно пушат и може би си мечтаят да станат като Братя Галеви. В същото време възрастните трескаво обсъждат проблемите на младото поколение и чертаят стратегически планове за неговото бъдеще. А аз си мечятая за среща с неколцина като Братя Мормареви, Иванка Гръбчева, Мариана Биолчева и други почитатели на детската мъдрост, с които да направим като начало едно баскетболно игрище. Пък после ще видим.

Един от най-близките ми и отдавнашни приятели имаше в онези, детско-юношески години една своя много емблематична фраза: “Исках си го – направих си го.”. С нея той много категорично очертаваше периметъра на неприкосновеното си лично пространство, но и границите на отговорността за действията си. През годините тази фраза многократно съм повтарял и аз. Казвам я и сега, когато темата за вълненията през 2001 г. в Националното радио доби нова актуалност в светлината на досиетата.
Вероятно ще имам и други поводи да обяснявам едни или други свои постъпки. Животът ми е пълен с недоразумения. Още в самото начало, обаче, ви казвам: това не е опит за оправдание. Нямам за какво да се оправдавам. И досието ми няма нищо общо с онази история. През февруари 2001 г. получих шанс да пристъпя прага на Старата къща и се възползвах от него. Исках си го – направих си го. И после си платих. С лихвите!

Предисторията на моя кратък флирт с “Неделя 150” започва с конкурса за генерален директор на БНР, в който участвах. Стигнах до финалния етап. Някъде в този период тръгна мълвата за досието ми, но аз бях сигуран, че, ако това е вярно, няма начин да ме допуснат до финала. Иван Бориславов стана шеф и в радиото започнаха брожения. По това време работех в медийна къща “Реформи” и под нейната шапка правех телевизионното предаване за общините “Тук е така”. То се излъчваше като външна продукция в телевизия “7 дни”. Успоредно с това Людмил Фотев ме бе ангажирал да водя два пъти седмично сутрешния блок на РФИ – България. В един студен февруарски ден звънна телефонът ми и гласът отсреща ми се представи като Величко Конакчиев. Познавахме се с Величко бегло – от едно поколение сме и сме отдавна в медиите. Той ми каза, че има идея да постъпя в “Хоризонт” като водещ на “Неделя 150”. Уговорихме си среща в кафето на Биологическия факултет и там Величко ми обясни, че имат нужда от нов водещ на предаването, тъй като той вече е член на Управителния съвет и не може. Съгласих се светкавично. За мен това бе една реализирана мечта. След успеха на неделното ми предаване “Вкусът на времето” по Радио Тангра бях уверен, че имам всички качества да правя нещо подобно в национален ефир. Чак след назначението ми разбрах в каква каша съм се забъркал. Цоня познавах бегло и в доста негативен план, тъй като те с Людмил Фотев бяха воювали здраво. А Люси ми бе приятел. Отварям една скоба, за да поясня, че след постъпването ми в БНР Люси не ми говори повече от пет години. Той бе категорично против тази моя стъпка и сега и да съжалявам, че не съм го послушал, кел файда. Та, отидох в Старата къща и се започна онова, за което предпочитам да не си спомням. Понесох толкова омраза, че вероятно съм облъчен с нея до сетните си дни.
Екипът на “Хоризонт” работеше като под обсада. Аз обаче бях като самостоятелно веселяща се единица. Поставиха ме в отделна стая и се готвех сам за предаванията си. Помагаха ми двама-трима редактори и тази помощ няма да забравя. Имената ще спестя, защото вече не съм сигурен, че моята признателност няма да им навреди.
Един ден Цоня Събчева ме извика и с изменено лице ми съобщи, че съм имал досие. Казах й, че ако това е вярно, трябва да ме махне, а ако е само слух, да ме остави на мира. Така приключихме.
Темата за досиетата, страха и зависимостите е любима на някои анализатори и колеги журналисти. При мен такива зависимости не е имало. Нито през 80-те години, нито в началото на новия век. В предишните си самопризнания написах и сега потвърждавам: не съм клепал и няма от какво да се срамувам. Траех си като дете, което е изяло шоколадовите бомбони в кутията и се надява, че няма да го разкрият. Пък и не вярвах, че, ако се обадя, без някой да ме е питал, обществото ще ме разбере. Около нас, а и в нас вече има огромно количество недоверие, злоба и самота. На кого му пука, аз как се чувствам?! Но мисълта ми бе, че в онази година не бях уязвим по линия на досиетата. Бях уязвим единствено по линия на бедността. Защото никога не съм имал много и рядко съм имал достатъчно пари. Никога не успях да поглезя без мярка децата си. И до ден днешен се боря за прехраната. Това внероятно е резултат и от хаотичния ми личен живот, но да не влизаме сега в тази тема. Медийната къща, в която работех, междувременно бе разтурена и аз нямах никакъв друг изход, освен да си седя на задника, докато лодката ни потъне окончателно. Което и стана. Цоня Събчева упорито се месеше в предаването ми. Аз упорито се опитвах да сведа намесите й до минимум. И така се получаваше някакъв хибрид с неясна физиономия. Няма да забравя, че един от постянните ми гости по онова време бе политологът Светослав Малинов, който рисуваше оптимистичните перспективи за управлението на СДС. Извън студиото спорехме, защото аз пък бях сигурен, че СДС потъва и реакциите на хората отвън показваха това ясно. Светльо обаче бе като обсебен. За началника му – да не говорим. В интерес на истината, тогава премиерът се държеше доста дистанцирано към екипа на Цоня Събчева. Президентът даже зае критична позиция. А Цоня бе опиянена от битката и се изживяваше като Анка картечарката. Това може и да е бил звездният й час.
За да изчистя докрай темата за отношенията си с Цоня, ще добавя, че известно време след победата на здравите сили в БНР с Цоня се събрахме отново. Аз вече бях излязъл от болницата и имах глад за журналистика. Цоня събра хора като мен, Вичо Балабанов, Матей Стоянов и още неколцина и създадохме “Вестникът”. В първите му десетина броя имам прекрасни интервюта с много интересни и качествени хора, както и други материали. Уточних, че за мен парите никога не са били самоцел, а постоянна нужда. Затова в един момент попитах г-ца Събчева, ще плаща ли и знае ли какво точно ми дължи. Тя ми отговори, че тук не сме дошли да работим за пари, а за идеята и ме заклейми като долен меркантилен тип, който няма място в този екип. По същия начин от “Вестникът” в този период бяха отлъчени 90% о създателите му. Така се разделихме с революционерката Цоня. Тя и до днес не ме поздравява, което, в интерес на истината, успях да преживея. Още повече, че с Люси Фотев отново си говорим.
Историята в БНР завърши както си трябваше. Ние загубихме и бяхме здраво набити. Повечето напуснаха или ги съкратиха. Поля Станчева мен ме спаси от гладна смърт като ме лиши от микрофон и ме прати в мониторинга. Сега, за да папкам, трябва да слушам. Опитвам се да си чеша медийната краста по друг начин, но микрофонът и студиото ми липсват болезнено. Нямам намерение да плача на ничие рамо, но цената, която платих през онази 2001 година бе нечовешка. Влязох за втора операция в Ортопедията в Горна баня и заедно с изкуствената става там ми имплантираха и стафилококова инфекция. Излизайки от болницата, трябваше да погреба и голямата си дъщеря. И моля никой да не се опитва да обяснява на обществото, че ме е страх от нещо и мога да бъда манипулиран. Страхът си преодолях още в гимназията, когато ядох боя от тамошната махала и разбрах, че болката не убива. Сега болката е мой всекидневен спътник. Егоцентризмът ми – също. Често съм кооперативен, комуникативен и компромисен. Но никога не съм правил нещо под диктовка. Затова напуснах навремето Института по балканистика. Затова години наред се занимавах с рок бандите на България. Затова съм поемал рискове и после съм си плащал за гяволъците. В личното ми пространство досега са влизали само приятели. Така ще е и през малкото оставащо ми време. Онази история с БНР през 2001 г. за вас може и да е била политическа. За мен бе лична. Имах амбиция. Появи се възможност и аз я яхнах, без много да мисля. В ефира говорех онова, което исках и което ми идваше отвътре. Не съм лъгал и не съм манипулирал. Ако демокрацията за някои е политически термин, за мен е лична свобода. Не одобрявах стила на Костов още тогава и той го знаеше. Не го харесвам и сега. Бойци като него и Цоня винаги са ме държали нащрек. И се оказа, че има защо. Загубих и си платих. Това е.
Исках си го – направих си го.