Покрай дискусията за 68-а във в. “Новинар”, в която се набутах поради присъщата ми наивност и написах едни напълно искрени 60-тина реда, се оказах в центъра на десетки коментари. Това първо ме учуди, после ме уплаши, а сега ме кара сериозно да се замисля за каналите, по които тече и изтича обществената енергия у нас. Вероятно и не само у нас, защото форумите в интернет са измислени някъде другаде и вероятно с определена цел.

Направи ми впечатление, че покрай чисто емоционалните, откровено ругателните и нескрито авторекламните постинги имаше и немалко съдържателни. Имаше текстове, които, ако бях редактор на тиражно издание, бих пуснал върху хартия с голямо удоволствие. Онези, които пускат тиражните издания обаче си знаят работата и аз, естествено, не съм редактор. Затова и смислените текстове в коментарите след моя няма да получат широка гласност. А мислещите хора, които са ги написали, ще са отреагирали своята обществена енергия и ще си легнат с чувство за изпълнен дълг. Така цялата работа ще е свършена отначало докрай.
Всичко това много ми напомня онзи стар соцвиц за влака, парата и свирката, през която минава цялата пара. От една страна имаме енергия, от друга – нежелание тази енергия да промени каквото и да било. Какво правим? Пускаме енергията през свирката. Намаляваме напрежението, създаваме шум в системата и си караме по старому. Онези, които мислят различно от нас и което е най-опасно – мислят, получават своята доза гласност и демокрация, а онези, които не мислят, те и не обръщат внимание на свирката.
В един момент си зададох въпроса, какво ли би станало,     ако мислещите, знаещите, образованите и честните “форумци” можеха да добутат до немислещите, незнаещите и не особено честни управленци своите виждания за живота, вселената и всичко останало? Вероятно – катаклизъм. Или катарзис? Във всички случаи ще има трус. А ние, както чух днес по радиото, не сме, ама никак не сме готови за какъвто и да е трус. И Европа отново ни бие камбаната, да се подготвим за компенсирането на щети от природни бедствия, защото там хич ни нямало. Както ни няма и в мажоритарните избори. И в референдумите. И в местното самоуправление.
Във форумите обаче сме върхът. И най-вече по линията Балаганов – Паниковски с кардиналния въпрос “А ти кой си?!”. Не дай си боже някой да каже нещо смислено. Веднага му скачат с кардиналния въпрос и оттам-нататък разговорът става като при класиците. В продължението смисълът изтича през свирката и обществената енергия е овладяна.
А ни е нужна обществена дискусия по въпроса за мажоритарния вот в парламентарните и местните избори. По въпроса за местното самоуправление, общинската полиция, градския шериф и циганските гета. По въпроса за свободното време на децата ни, наркопласьорите и насилието в училище. По въпроса за задължителното застраховане на недвижимото имущество. Така де! Ако ще пускаме енергията си през сквирката, поне да се опитаме да сътворим мелодия. Пък после ще й търсим и слушатели.

 Покрай европейското по футбол, освен черния си дроб, обогатихме и теоретичната си подготовка за стратегически анализи, прогнози и взаимодействия. С помощта на новата технология в студиото на Диема ни бе показано нагледно, че системата е едно, а схемата на игра – съвсем друго. Това, че самата игра е трето, ни го показва животът.

С тези нови познания се опитах да вникна в съживената за пореден път дискусия около правилата за избиране на народните ни представители. Пък и не само на тях. Старият колкото цял преходен период спор за или против мажоритарните избори отново избуя и затлачи общественото пространство. Опозицията, както обикновено, пожела промяна на избирателните закони в посока мажоритарност на избора. Става дума за тази промяна, която тя самата не извърши, когато бе на власт. Властта бръкна в полагащите й се по право десет кладенеца и разводни дебата до степен на словесна мътилка. Един съветник на президента се изказа от свое име и бе смъмрен. Самият президент обеща широка дискусия по въпроса, а премиерът си взе куфара и прекоси Атлантика. Царедворците демонстрираха същото поведение от предишния си мандат, когато скриха проекта за нов избирателен кодекс на нововремците. Вчера - радикализъм и подкрепа на предложенията за силен мажоритарен елемент в предстоящите избори, а днес - пропорционално настроение и заден ход.Всъщност, български политик, който спокойно би се подложил на мажоритарен избор почти няма. А личностите, които избирателят би харесал, не са в политиката. Сега системата ни е “Халифакс”, а схемата предвижда кръгова отбрана.В името на бутафорията политиците може и да променят системата. Схемата, обаче, ще остане непокътната. Защото именно тя пази играчите. И в нейна защита се реставрират плашилата. А личностите, които политическата ни система отдавна чака, ще продължават да емигрират вътрешно и реално. Европейското, естествено, ще продължаваме да го гледаме по телевизора.

Това, което ще прочетете по-долу е един дълъг цитат. Той е от книга на любим мой автор и снощи случайно попаднах на него. В интерес на истината, бях позабравил тази книга и се опитах да си я припомня. Защото в нея има много мъдрост, много ирония, много ненормалност и една непобедима жизненост, която ми дава сили. Книгата се казва “Пътеводител на галактическия стопаджия”, а авторът, както вероятно знаете, е Дъглас Адамс. Цитатът е от четвъртата част на трилогията (Ха-ха! Бива си го този пич.) – “Сбогом и благодаря за рибата”.

Няма да го коментирам. Няма и да се опитвам да ви вкарвам каквито и да е предни, задни, странични, горни или долни мисли. Просто го вижте. И, ако се появят въпроси, сами си търсете отговорите.

Разговорът, който следва е между Артър Дент и Форд Префект.

-          Той произхожда от древна демокрация, разбираш ли?…

-          Искаш да кажеш, идва от света на гущерите?

-          Не – каза Форд, който сега беше малко по-рационален и последователен, отколкото когато дойде, след като се остави да го накарат да изпие кафето. – Нищо подобно. Нищо толкова просто. На неговия свят хората са хора. Лидерите са гущери. Хората мразят гущерите, а гущерите управляват хората.

-          Странно – каза Артър – стори ми се, каза, че е демокрация.

-          Казах – каза Форд – Така е …

-          Добре – каза Артър с надеждата, че няма да го сметнат за ужасно тъп, - защо хората не се отърват от гущерите?

-          Наистина и през ум не им минава – каза Форд. – Те всички имат право на глас, така че си мислят че правителството, което са избрали, малко или много отговаря на желанията им.

-          Искаш да кажеш, че те гласуват за гущери?

-          О, да – каза Форд и вдигна рамене, - разбира се.

-          Но – каза Артър и отново реши да зададе големия въпрос, - защо?

-          Защото – каза Форд, - ако не гласуват за гущер, може да дойде не този гущер, който трябва. … Някои хора казват, че гущерите са най-хубавото нещо, което им се е случвало. Разбира се, тук напълно грешат, напълно и безкрайно, но някой трябва да им го каже.

Едно време, в детските ми години, тази констатация водеше до прекъсване на играта и ново тълкуване на нейните правила. В повечето от случаите онзи, който ги бе нарушил, си плащаше. Или го гонехме, или се каеше и не повтаряше дребната си хитринка. Е, имаше и гьонсурати, които от друго, освен от бой не разбираха. Но такива са правилата в детската джунгла. Или поне бяха …

В момента много ми липсва тази координатна система, защото през ден изпадам в ситуация да изкрещя: “Не е честно!”. И дори го правя, но все пак гледам да съм сам. Не съм сигурен, че ще ме разберат. Вие чухте ли ме?! Току-що го изкрещях. В един от жълтите вестници с гръмкото название “Шоу”, на стр. 54 видях няколко до болка познати фотографии. Заглавието обещаваше пикантни истории от личния живот на “Щурците”. А отдолу гордо висеше името на “автора” – Емил Груев. Почувствах се гадно. Мръсно. Лепкаво. Лигаво. Миризливо. И тъпо …

Снимките бяха от личния фонд на Кирчо и Валди, а най-горната – на Стоян Гребенаров. Текстът преразказваше доста цивилизовано фрагменти от книгата ми за групата и по-точно – от нейната втора част. Нямаше нищо особено пикантно, за което благодаря на “автора”. Поне не е оцапал текста ми с добавени измислици. Използвал е два автентични цитата и е подредил едно не лошо четиво, в което просто е забравил да спомене източника на своята информираност.

Пиратство. Това е квалификацията на деянието. Казвам ви го като юрист и като PR на Музикаутор. Казвам ви го и като свидетел по делото на поета Александър Петров срещу политическа партия ДСБ за използване без договор на негови песни в предизборната кампания на Неделчо Беронов. Казвам ви го и си давам сметка, че за кой ли път съм се самопоставил в ролята на онова овчарче, което изкопало дупка, за да изкрещи в нея признанието, че цар Траян имал магарешки уши. С тази разлика, че от моята дупка върба няма да поникне. И няма да се появят свирки, които да пищят: “Емил Груев и вестник “Шоу” са крадльовци”.

Честно казано, не знам какво да направя. Кирчо Маричков твърди, че това било второ посягане към книгата ми от тяхна страна. Фенове, какво да ги правиш?!…

А на мен ми е гадно. Все идно са влезли тайно в къщи и, докато спя, са ми гепили частица от младостта. Много лична частица. Дано поне кажат на близки и познати, че има една книга – “Вкусът на времето. “Щурците – българската рок легенда” и че неин автор е Румен Янев. Готина книга, която могат да намерят по книжарниците.

В което много се съмнявам. Но днес в ICQ приятелят Пърси ме попита, защо не съм писал толкова дълго в блога си. И аз му отговорих: защото е безмислено.

Може и да не съм прав. Може би има някакъв смисъл в разпращането на послания. Като онази мания с писмата в бутилка, която беше обхванала поколението ми преди години. Очевидно е израз на непреодолим вътрешен копнеж по съпричастие. Иска ни се да споделяме. Копнеем да ни чуят. Като че ли сме готови да споделим със света рецептата за пълно щастие!…Рецептата е известна от векове. Пълно щастие няма.Не виждам и смисъл да коментирам живота наоколо, защото това правят стотици мои колеги. Правят го в ефира и върху вестникарската хартия. Правят го в световната мрежа и по телефона. Животът става ли по-различен от това?

Съзнавам, че Те ни победиха.Ясно ми е, че животът дълго време няма да е по-различен от реалния социализъм. И всички ние знаем причината. Виждаме я в луксозните кабинети, в култовите заседателни зали, в лъскавите лимузини и снежнобелите яхти. Тя е в биологичното продължение на реалния социализъм и в неговата политическа легитимация. Семействата, чиито родоначалници са яли кашкавал направо от мандрите със зареден шмайзер в скута определят и днес правилата на движение по коридорите на властта. А зад вратите по тези коридори се крият и ключовете от сейфа с националното ни богатство. С тях оперира властта и така се превръща в богатство, което лесно се модифицира в нова власт. Най-тъжното е, че и новата власт често слага на главата си каскета на своя прародител, обува шаячния му клин и грабва стария шмайзер, за да постави на място личните си неприятели и хронично ненадеждната интелигенция.

 Властта е нещо ценно и трябва да се пази. Най-вече от свободния дух! Той може да я разпилее и от богатство да я превърне в отговорност. А това ще лиши сегашните й притежатели от една гора удобства. И още по-лошо – може да им потърси отговорност за страданията на безвластните. Затова свободният дух трябва да се държи в шише. А интелигенцията – на каишка. Вържи умника – да е мирен лагерът!В нашия случай връзването се осъществява с тотален контрол върху масовата комуникация. Осъществява се и чрез културното лумпенизиране на безвластните, като им се предлага в изобилие пошло зрелище предимно с тяхно лично участие. При соца имаше художествена самодейност, сега има риалити шоу. Тогава – бригади, сега – благотворителни акции с sms-и. Тогава – доброволни отряди, сега – мутренски бригади. Тогава – естрада, сега – чалга. Тогава – привилегии, сега – пачки.И какъв е резултатът? 3 : 0 за Тях. Служебно!

Тези дни ми се наложи да мина през центъра на София и видях млекарите. Не онези, с гюмовете, които в далечното ми детство идваха с каруците си от близките села и разнасяха в махалата още топлото, току-що издоено мляко. Видях днешните производители на мляко и сирене, които искаха от управниците ни по-високи цени за своята стока. Защото млякото е стока, нали? И както всички знаем, сиренето е с пари. Независимо от приятелството.

Връщах се от една творческа среща, на която обсъждахме отношението на българите към труда и таланта на хората, създаващи любимите ни песни. Онези, които слушаме по радиото, качваме на ЕмПе-тройките си или използваме за сигнал на мобилните си телефони. Онези, с които сваляме гаджета, на които танцуваме и под чийто съпровод минава почти цялостния ни физиологичен живот. И си зададох въпроса: този продукт стока ли е? В смисъл, хората, които Музата е целунала, от плът и кръв ли са, имат ли деца да хранят и плащат ли си парното?

Онези със сиренето определено са прави и ако правителството продължава да се прави на ощипано, те неминуемо ще му излеят гюма на главата. Но какво да правят композиторите и поетите? Какво да правят талантливите аранжори? Как да накарат всеки от нас да признае пред себе си, че песните, които обича понякога му дават повече енергия от кило сирене?! И да си даде сметка, че консумира този нематериален продукт гратис. Поне в повечето случаи.

Не съм от тези, които в името на Закона ще тръгнат да събличат и последната риза от гърба на българина. Него и без туй достатъчно го дерат. Но в името на справедливостта не ми се иска дебеловрати собственици на клубове и дискотеки, анонимни чорбаджии на кабеларки и дребни аудио-кокошкари да лишават таланти като Кирчо Маричков, Сашо Петров, Иван Лечев, Мишо Белчев или Митко Щерев от законно и морално полагащата им се цена за труда и таланта. Защо сиренето да е с пари, а песен като “Зодия Щурец” да е гратис?! Защо млекарите да имат право да настояват за по-значим материален израз на уважението към труда им, а творците да са лишени от него?!

Ето, такива неща си мислех, докато минавах от песента на щуреца, покрай сиренето на път за в къщи. Не я обичам онази басня за щуреца и мравката, защото тя възхвалява  физическия труд и принизява духовното творчество. А всички знаем, че само с копане не става. Само с пренос-превоз - също. Работната ни ръка била най-евтина в Европа. Което е обидно. Може би затова всеки от нас носи тази обида вътре в себе си, въпреки че е по-добре да залегне над книгите, учебниците по чужди езици и новите технологии, а не да гледа с омерзение към онези, които с един полет на душата създават нещо красиво и нужно на всички ни. По-честно ще е да признаем, че това, което създават те – авторите на любимите ни песни, го могат малцина.  Това е тяхната крава, тяхното мляко, тяхното сирене. И е грях да го крадем.

Защо написах това ли? Защото се надявам да го прочетат повече хора и дано между тях има певци като Орлин Горанов, Нели Рангелова, Вили Кавалджиев и още мнозина, които ходят по участия, пеят песните на еди-кой си, взимат си хонорара и си отиват. Продават сиренцето, което друг е правил. Преди много години, в зората на демокрацията, един познат ми каза, че богатството няма да е в ръцете на онзи, който произвежда, а – на онзи, който продава произведеното. И излезе прав, майка му стара!…

Проплаква с чаровно дрезгавия си детински тембър незабравимия Адамо.

Ти не си до мен сега …

Не си, защото пътищата ни са засипани от почти метър сняг. Защото може би си в някоя хижа на Карандила.  Или пък дремеш в колоната закъсали край Петолъчката  автомобили.

Сняг бавно пада …

Много по-бавно, обаче, във Варна са разровили останките от падналата козирка, за да открият под тях угасналия живот на 22-годишно момиче.

Къде живеем, Господи?!  И ти виждаш ли отгоре как се самоунищожаваме?  Или си ни дал под аренда на стария ни идол Тангра? 

Какво се случва в долния десен ъгъл на Обединена Европа?! Как може 40 сантиметра сняг да предизвикат обществен хаос, да се превърнат в политическа тема и да превземат първите страници на централните всекидневници?! Вероятно, както може български моряци да премръзнат във водата край бреговете на Керч и повече от денонощие да не бъдат открити от спасителните екипи.  На разстояние човешки поглед от брега!

Нещо не е наред в Източна Европа.  Нещо в човешките отношения, социалните системи и организацията на обществените работи куца.  Нещо в системата, наречена общество е дефектно и дефектира цялата система. Нормален за месец като януари снеговалеж парализира цяла държава.  Оправданията на всички, които получават заплати за да работят в тези условия са смешно метеорологични. И всички ние се правим на гъби печурки, забравили, че подобни преспи сме газили в последното десетилетие поне три пъти.

В махалата казвахме: Трети път – майка и баща! Е, как не се научихме какво се прави, когато от небето започне да пада сняг?!  Как не се научихме, какво се прави, когато от небето започне да пада дъжд?! Слушам радио, гледам телевизия и ми е смешно. В същото време ми е и срамно. Защото всички онези, които като средновековни селяни търсят оправдание в природните стихии, са избраните от нас да ни водят. Накъде?…

А конкретният повод да седна отново пред клавиатурата е “мъдрият” съвет на министъра ни по бедствия и аварии г-жа Етем, която съвсем сериозно ни посъветва, ако нямаме належаща нужда, да не излизаме от къщи. А ако излезем, да се подготвим като за ядрена атака – с топли дрехи, резервно гориво, храна, вода, медикаменти и всичко необходимо, за да оцелеем под снега поне седмица.

Добре дошли в Средновековието!

И приятна разходка!

Не знам, как се е чувствал моят приятел Стефан Иванов на стадиона, но ние с Пърси - един друг много близък до мен левскар, в неделя следобед изядохме милион жабета. Имам чувството, че сме потрошили всички шопски рекорди в тази дисциплина и предлагам нейното закриване. Защото, като прибавим и жабетата по линия на СДС и ДСБ, мисля, че никой не може да ни настигне.Не знам, вие как ги виждате нещата, но двете най-великолепни сини магии на България бяха компрометирани от собствените си изпълнители. Вместо да извадят Големия Син Заек от цилиндъра на нашата вярност и всеотдайност, те извадиха шепа киселици и ни докараха до скомина. Нали знаете, че киселиците са сини? А скомина знаете ли какво е? Ако не знаете, питайте прабаба си или се поровете в творчеството на класиците на социалистическия реализъм. Там има такива трогателни истории за партизанската прехрана. Но това е друга тема. Въпреки че и тя е свързана със синьото фиаско. Поне дотолкова, доколкото докосва корените на червеното злорадство, което все повече обхваща обществото ни. Даже и Азис, милият, гледам в новото си ТВ-шоу е като Дон Домат.Ставаше дума за Синьото. И за Сините.В неделя аз лично не ги видях на терена. А съм от поколението, което масово избяга от училище, за да е на стадион “Васил Левски” в онази незабравима вечер на 1968 г., когато ги докарахме от 0:1 до 7:2. И знам много добре какво е да носиш този цвят в душата си. Като идея! Като жажда за свобода! Като лично достойнство!Същото ми се иска да кажа и на онези, които от години развяват синьото шалче в политиката. Преди време се опитах да им намекна, че политика само с футболни термини и сходни познания не се прави, но вече е дошъл мигът на агитката и май ще трябва да се започва отново от простите неща.Като начало – и за футбола, и за политиката – нека си формулираме целите. После е добре да си потърсим качествените личности, които могат да ни поведат към тези цели. Подготовката на младите е следващия ни приоритет. С чужди наемници и пишман-партньори победи не се жънат. И накрая ще е добре да си отговорим на въпроса, защо ручахме жабетата? И да си припомним, в какво все пак се състоеше Синята Идея?! Нали, Санчо?…

Тези дни, някъде сред паразитните шумове в информационния поток, с периферния си слух долових фразата, че, видите ли, румънците се били отказали от идеята за мажоритарни избори. Сепнах се и се сетих за онази народна приказка, че власите се давели на края на Дунава. Тъкмо бях започнал да вярвам, че приказката е умишлено видоизменена и всъщност се отнася за южните съседи на въпросните власи и взеха, че разклатиха вярата ми. Язък им за прокурорските юначества, за учителските протести и за класирането на Евро 2008 в Алпите! И те, милите, паднаха жертва на балканския соц. Очевидно е, че тази сложна сплав от народопсихология и идеологически екстремизъм трудно се изчегъртва. Ние поне го знаем от собствен опит.Та мисълта ми е, че в промеждутъка между местните и парламентарните избори българската десница може да се легитимира с мащабна, масова и добре организирана акция за промяна на избирателната система в единствената справедлива посока – към личната отговорност. Затова публичните изяви на новия и явно изпълнен с енергия лидер на СДС – Пламен Юруков, ме изпълват с недоумение. Вчера отново го чух да агитира за т.нар. динамични листи.Г-н Юруков, спрете, огледайте се, ослушайте се и помислете сериозно, дали да преминавате през този прелез или просто да се метнете на задаващия се зад завоя влак на дългоочакваната промяна. Оставете настрани добре познатия ни срамежлив подход към простия изборен принцип “един район – един представител”. Няма значение, дали говорим за депутати или за общински съветници. Всички опити да се вкара мажоритарен елемент в пропорционалната система, основана на партийни листи са утопични точно, колкото “добрите” намерения, да назначиш закоравял педофил за директор на детска градина с цел да го превъзпиташ.Г-н Юруков, ако Вие не предложите радикалната промяна, мнозина ще се усъмнят в искреността на досегашните Ви послания. Старите лидери няма да го направят. Нямат кураж и никога не са го имали. Не е лесно да застанеш сам пред избирателите си. Затова вадят от девет кладенеца вода и се опитват да доказват, че мажоритарните избори били неподходящи за политическата ни среда. Пълни глупости! Още на тези местни избори трябваше поне да поискате гласно, общинските съветници да се избират мажоритарно. И всеки да отговаря персонално пред избирателите от своя район. И зарежете динамичните листи! С подобна “динамика” няма да оставите резка нито на “Раковска”, нито на “Дондуков”. Това, което ние, старите седесари искаме не е революция. То е най-обикновена политическа справедливост. СДС ще си върне лицето едва тогава, когато се откроят ясно лицата на неговите политически представители.

Преди минути ми звънна Тодор Токин и ме зашемети с известието, че управителното тяло на СБЖ е уволнило от редакцията на в. “Поглед” водещото трио на вестника – Евгений Станчев, Румен Леонидов и приятеля ми Тодор. Причината е в броя от 15 октомври, където на 2-а и 3-а страница е подложен на безпощадна критика в. “Труд” заради услужливата му проправителствена трактовка на учителската стачка. На 25-а страница пък е личната изповед на поета Александър Петров за съдебната му сага с ДСБ по повод пълното игнориране на авторските права от страна на една уж демократична партия. Това - между другото, но скоро ще се върнем на него, защото авторските права са един от същностните белези на развитата цивилизация. Иван Костова може и да не го е прочел, но Тошо Тошев явнво не е пропуснал този брой и много се е ядосал, за да подтикне синодалните старци от управата на гореспоменатия съюз към подобни драстични мерки. Доколкото разбрах, в утрешния брой на вестника “тримата от запаса” ще обяснят подробно случката с екскрементите във вентилатора, която очевидно е обсипала с лунички лицата на техните работодатели и влиятелните им съветници.

Жалко, защото този вестник ми харесваше и с удоволствие печатах там някои от най-хубавите си интервюта. Дори се канех да подготвя поредица от лични впечатления за болничната помощ, към която устремно съм се отправил. Явно, поредицата ще се появи в друго издание, където работят по-свободни журналисти. Мъчно ми е за Петьо Блъсков, защото не му е лесно под мухлясалата шапка на едно СБЖ, което ми напомня времената на ТНТМ, ТКЗС и УПК. Не го упреквам, защото нямам моралното право, след като направи всичко възможно, за да си взема хонорарите преди да вляза в болницата. Благодаря му и му съчувствам. За адаша Леонидов, Евгений и Тошко не се тревожа, защото, който има око, сърце, перо и кураж, намира и тръба. Има редактори – куражлии, които ще ги лапнат. А “Поглед” може да се кооперира с “Трета възраст” и да си направят УПК по Послушание и Правилен Поглед върху живота и политиката. Преподаватели – бол. Исторически опит – също.