Блогът на Румен Янев

За киното, за студентите и за Сингапур

ryanev — Mon, 23 Jan 2012 19:54:26 +0000

На 18 януари в студиото на Офроуд Радио ми гостува ректорът на НАТФИЗ проф. Любомир Халачев. Това е разговорът ми с него.

http://htftp.domainbg.com/OFFROADRADIO/18-01-2012%20Rektor%20na%20natviz%20-%20Rumen%20Ianev.mp3

Някой да иска меТ?

ryanev — Mon, 23 Jan 2012 12:01:01 +0000

“Бла като чета личното творчество , всичко е толкова тъжно и депресиращо. Трябва да сме по-ведри! “ Не мислите ли?

Отваряте си някоя интернет страничка и се захващате да четете някое наистна прекрасно написано разказче. Дотук добре. Но сте едва на 40 – тия ред, когато вече двама от героите са мъртви, приятелите им ги мразят, а любимата на единия прави жалък опит да си среже вените на някоя детска площадка… за да е по – драматично… Какъв ни е проблема? Защо всеки от нас излива само най – жестоките, тъжни мисли, които таи дълбоко в себе си? Защо трябва да напише някоя трагична метафорична история за преживяна тежка любов? И защо това се пише от ученици? Както е тръгнало, след 20 години тия ученици ще са герои на собствените си разкази…

Преполагам знаете кой е А. А. Милн? Създателят на онова мече… Да, точно! Мечо Пух! Измислил е героя си за сина си – Кристофър Робин Милн в началото на 20 -ти век. Както виждате, героите му са все още живи и си подскачат из гората най – свободно. Но тогава идваме ние! Депресарите! Ние имаме пушки, гранати, капани, мрежи и сме готови да хванем, и да усмъртим всяка животинка с усмивка на пхкавата си муцунка! Ние разказваме на децата си всяка вечер по една тъжна история и когато порастнат направо ще раждат на гробищата…

Гадно a? Айде сега да хвърлим пушките и да отидем при някой от гората, но не за да го оритаме едно хубаво, а за да го питаме как е? Какво прави? И като се приберем вечерта в кътчето си, и седнем да напишем нещо, нека се опитаме да разкажем колко е бил хубав деня ни, а не колко много сме се мъчили да разберем, че слънцето залязва, за да убие и последната капичица любов останала в изтощените ни тела…

Айде по – ведро! Мечо Пух е казал: „Колкото повече, толкова повече!” Тълкувайте го по позитивен начин… Аз се прибирам в кътчето си и ще ям меТ докато не ми стане лошо! А като ми стане лошо… ще ми стане хубаво!

Бонбони

ryanev — Mon, 23 Jan 2012 11:58:42 +0000

По стълбите на люлинското метро несигурно препускаха малките краченца едно 11 – годишно русокосо момиченце. Бузите й бяха зачервени от февруарския студ, но тя твърдо отказваше да носи хубавия розов шал, който майка й й беше подарила. Погледна таблото и с радост видя, че до следващия влак остават 8 минути. Обичаше да чака влака. Имаше време да огледа хората, дрехите им, а дори понякога да се запознае с някое дете на нейна възраст.
Сядайки върху една от седалките, тя бързо преметна тежката раница от гърба си, така че тя за секунди се озова между краката й. Мразеше да я носи постоянно… Разкопча якето си, пое дълбоко въздух, бръкна в десния джоб на дънките си и извади MP3 – ката, която беше взела от чекмеджето на брат си. Пъхна слушалките в ушите си, натисна голямото кръгло копче и в главата й зазвуча музика. Не знаеше какво слуша, но й харесваше. Знаеше само, че има китара и това й стигаше.

Ето че към края на песента, тунела водещ към „Младост” беше осветен от идващия влак. Тя побърза да види фаровете отдалеч, за да познае дали влакът е от старите – с три фара, или от новите – с два. Беше разочарована, когато две светлинки заблестяха в очите й, защото обичаше дългите плюшени седалки в старите влакове. Новите бяха прекалено тъжни за нея. Побърза да изпревари тълпата, за да е сигурна, че ще влезе. Учтиво изчака хората да слязат, но все пак не се даде на тези, които се опитваха да я избутат грубо. Ето че преди да се усети вратите се затвориха, а тя се намираше между четири доста едри тела, които не притежаваха най – приятната миризма на света. Много често се ядосваше, че е ниска. Зачуди се колко ли е хубаво да си нависоко, да можеш да дишаш свободно, да видиш лицето на този, който те притиска така грубо в опит да излезе на следващата спирка… Мисълта й беше прекъсната точно от такъв човек. Погледна нагоре и видя, че беше зачервен старец със доста странен поглед и ужасен дъх. Той й каза нещо, но музиката в ушите й беше доста по силна от гласа му. Тя само се усмихна, кимна му и когато зачервените му бузи се озоваха от другата страна на врата, тя му се изплези точно както се плезеше на едно момче в училище.

На „Опълченска” вагона се освободи, но все още нямаше място, на което можеше да седне. На вратата срещу себе си видя една рисунка. Беше нещо като кръст, обаче с пречупени краища. Не знаеше какво е, но не й хареса много. Песента, която прозвуча в ушите й не й допадна много и тя побърза да я смени. Реши да огледа хората, с които пътува и енергично започна да върти глава.

Срещу нея, прав, със черно сако, стоеше един доста скучен в нейните очи човек. Хареса й само куфарчето, което носеше със себе си. Тя много искаше такова куфарче, в което да пази рисунките си и да ги носи насам – натам, за да ги показва на приятели.
Пуфтейки ,една доста дебела баба с рядка коса и много набърчкано лице седеше близо до мъжа с куфарчето. Тя придържаше една торба, от която излизаха няколко стръка праз, които миришеха толкова силно, че очичките на малката се насълзиха. Защо хората трябваше да влизат в метрото с торби от пазара? Не можеха ли да отидат до магазина, който е най – близо до тях?

Вратите се отвориха на „Сердика”, и 4 места се освободиха. Тя побърза да седне на най – близкато до нея. Раницата се озова между краката й по същия начин както в „Люлин”. Мъжът на отсрещната седалка я гледаше много лошо. Тя се зачуди какво му е направила. Защо не я харесва? За му покаже, че няма нищо против него, устата й се разтегна в широка усмвка, но намусеният чичко не промени изражението си. Малката се отказа от решението си да развесели човека и бързо го замени със една жена. Жена, която изглеждаше малко изморена. Жена, която трепереше от време на време, въпреки че беше облечена с дебело палто. Защо й беше студено? На крака й бепе подпряна една торба, в която имаше нещо като кутия с бонбони. Малката се загледа, за да е сигурна, че са бонбони и изведнъж срещна погледа на жената. В него имаше нещо странно. Беше точно като погледа на учителката й в училище. Много го обичаше, защото в него имаше загриженост и доброта. Жената леко се усмихна. Малката толкова много се зарадва, че някой в това пълно с тъжни, ядосани, миришещи хора, метро има поне един човек, който се усмихва. Жената бръкна в торбата, извади купчина листове и започна да ги разглежда. На тях имаше много странни картинки и цветове. Тя разпозна едно нещо, което брат й й беше показвал –зрителна измама . Почувства се толкова горда със знанията си, че се усмихна още по широко. Жената прибра листовете, вдигна торбата и стана. Бяха изминали четири спирки. Жената слезе на „Г.М. Димитров”. Малката й се усмихна, но не срещна погледа й отново. Опита се да я види, когато влака тръгваше, но не успя. През цялото време се радваше, че някой й се е усмихнал в метрото за пръв път. Дали в торбата имаше бонбони? Така, унесена в радостта си стигна до „Младост”.

Побърза да се прибере вкъщи и да разкаже на майка си всичко. Толкова беше превъзбудена. Майка й се опита да я убеди, че това сигурно е била някоя луда жена, но малката твърдо отказваше да повярва. Не вярваше, че може да се усмихнеш на човек в метрото, ей така – без да има причина, ако не си добър. Тя вярваше, че е добра. Вярваше че и жената беше добра. Пита и брат си, който и каза, че границата между лудостта и добротата е тънка, но тя не разбра. Отново се зачуди дали в торбата имаше бонбони? Прибра се в стаята си и започна да се готви за следващото пътуване.

Врабче

ryanev — Mon, 23 Jan 2012 11:56:42 +0000

Беше красива зимна утрин. Снегът затрупваше премръзналото врабче на прозореца. Съседката готвеше шкембе чорба и из целият блок се носеше миризмата на карантии. Митьо се събуди, погледна навън и измънка нещо за снега. Вдигна левия си чорап и го помириса. Вдигна десния си чорап, и помириса и него. Миризмата очевидно му подейства като амоняк и Митьо отвори широко очи, изпръхтя и се запъти към тоалетната с вчерашния вестник под мишница. Разбра, че в този брой няма голи мадами и престоят му в тоалетната беше съкратен с 3 минути и половина. След като изми зъбите си, включи компютъра и докато го чакаше да загрее, притопли остатъка от вчерашното кафе на парното. Усмихна се, защото се сети, че баща му не е плащал сметката от 3 години. Чувстваше се велик.

След като обнови статуса си във Фейсбук на „Snqg…”, се почувства съвсем пълноценен и зачака с нетърпение коментари. След половин час му стана скучно и реши да разглежда някакви сайтове и да пише гадни коментари под разни текстове, които нямаше да прочете. Под първите два текста изрази мнение за любимия си отбор, под друг – напсува автора, а под четвърти – напсува читателите. Обичаше разнообразието.

Митьо беше в разцвета на силите си и имаше нужда от здрава закуска. Точно затова изяде целия хляб, който намери, заедно с майонезата и салама. Изхвърли отпадаците през прозореца, изплю се и се метна на дивана. Изгледа повторението на „Фермер си търси жена”, пипайки се, след което отново седна пред компютъра. Толкова се радваше, че тази учебна година завършва. След един месец навършваше 18 и скоро можеше да има собствен боен пистолет. Очакваше този ден с нетърпение. Беше му писнало от газовия.

Минаваше обяд. Митьо подуши лявата си подмишница, след което подуши дясната си подмишница. Помисли малко, огледа се и реши, че трябва да се изкъпе. Влезе в банята, застана пред огледалото и започна да се възхищава на образа си. Много харесваше тялото си. Изтича набързо, взе телефона си с 2 мегапикселова камера и увековечи великолепните си форми. Остави телефона на мивката. Застана под душа, пусна водата, но за свое нещастие усети, че са им спряли топлата. Подскочи в опит да избегне ледената струя, но се подхлъзна . Удари главата си в мивката (добре, че беше твърда), събори телефона на земята и се струполи след него. Никога нямаше да разбере колко хора щяха да му лайкнат снимката… телефонът се беше разглобил и бавно се пълнеше с вода… Митьо заплака. Студената вода течеше, а снегът продължаваше да затрупва врабчето.

Блус

ryanev — Mon, 23 Jan 2012 11:53:06 +0000

Старият негър седеше бос на скърцащата дървена веранда и пееше. Китарата му пееше
заедно с него и си личеше, че се разбират. Те бяха стари приятели. Той нямаше жена. Нямаше деца. Нямаше и дом. Беше му останала само тая китара. Тя се грижеше за него, а той в замяна не я оставяше, и често й сменяше струните. Песента му звучеше из цялото селце. Къде беше селцето, не знаеше и самият негър. Знаеше само, че ще умре там. Единствено китарата му не позволяваше.

Той искаше да умре. Нямаше за какво да живее. Никой не знаеше името му. Викаха му Струната. Толкова дълго време бе носил прякора си, че самият той не помнеше името си. Но пък колко много текстове знаеше… Децата много обичаха да стоят около и да го слушат, защото историите в песните му винаги бяха интересни и поучителни. Разказваше за любов, приятелство, добро и зло.

Всяка сутрин Струната излизаше от уличката зад кръчмата, където обикновено прекарваше нощите, и заставаше на верандата. Оглеждаше още спящото градче, изпукваше врата си, изплюваше се върху най – близкия заспал петел и започваше нежно да придърпва струните на китарата. Петелът подскачаше и започваше да пее заедно с песента, а хората започваха да се будят в ритъма на мелодията. Кръчмарката Мери заключваше бара и се прибираше след изморителна от пиянски сбивания и мръснишки намеци нощ . Старата Джейн започваше да прави своите пайове, с които беше известна чак в съседното село. Шерифът се събуждаше, ставаше от лелгото и отиваше да спи в полицейския участък. Само младата Мег седеше на прозореца и пригласяше на Струната. Тя беше единствената която знаеше какво мъчи старият китарист, но никога не сподели тайната. Затова всяка сутрин изпичаше по една питка и му я оставяше на верандата. Той седеше там целия ден, без да мръдне. Всяка сутрин се събуждаше с желанието да умре и всяка вечер гладът започваше да го мъчи и той изяждаше питката която му беше оставена на верандата.

Един ден докато Мег минаваше покрай Струната, той спря мелодията си изведнъж, изкашля се, почеса бавно мръсната си коса и с тон пълен с отчаяние, гняв и любопитство викна след нея „Защо?” Мег се обърна, усмихна му се и нежно запя песента, която старецът тъй рязко беше прекъснал…

По китарата се стече една голяма сълза и музиката зазвуча отново.

За здравната ни реформа

ryanev — Mon, 23 Jan 2012 11:43:35 +0000

Това е записът от разговора ми с проф. Милан Миланов в студиото на Офроуд Радио на 16 януари 2012 г.

http://htftp.domainbg.com/OFFROADRADIO/16-01-2012%20Milan%20Milanov%20-%20Rumen%20YAnev.mp3

Гарата

ryanev — Sat, 14 Jan 2012 09:26:31 +0000

от Румен Янев – син на 12 януари 2012 г. в 02:46

Помня само как се събудих на тая гара… Не помня от къде дойдох, нито накъде бях тръгнал, но помня, че първият ми спомен от това място беше миризмата на банички. Бях се проснал на една от пейките по пероните и лигата ми се стичаше чак до ухото. Избърсах се, поогледах се и видях, че на двайсетина крачки от мен има баничарница. Хванах си аз сакчето, дето винаги си го нося с мене и бам! – в баничарницата. А там на щанда ме гледа една ухилена до ушите възпълничка сладурана. Видя ме, че съм гладен и веднага ми подаде един огромен мазничък бюрек с едно шише боза. Пари не ми поиска. Гледах тъпо, ама след няколко минути всичко беше ометено и аз бях много щастлив. Оттогава само при нея ям. Нели, така се казваше, винаги се грижеше за мен. Един лев не ми е взела. Страхотна е Нели. Две деца има. Не знам кога ги гледа като през цялото време е тук, на гарата, но не спира да разказва истории за тях. По-малкият искал да заминава за Нова Гвинея. Щял да лети дотам и щял да мъкне брат си на гръб. Нели ми е обещала да го доведе някой път, ама още не си е спазила обещанието. Стефчо също много иска да види малчуганите. Той е началник – гара тук. На 87 години и не се отказва старчето. Не знам как още го държат на работа, защото е толкова кьорав, че дори носа си не може да види, но в работата си никога не греши. Само веднъж падна на релсите. Тръгнал да си гони падналия зъб, защото се ударил с палката без да иска. Цялата гара се напика да се хили на тая гледка. Само на Косьо му стана тъжно и отиде да помогне на старчето. Косьо не беше много наред с ума, но за сметка на това беше много добър. Като му говориш, те слуша, ама не разбира. Не те прекъсва, кима ти с глава, задава ти въпроси, но накрая забравя всичко и си сяда самичък в ъгъла на гарата и си играе с една метална количка. Много я обича тая количка. Помня веднъж когато я беше загубил. Цялата гара беше спряла работа, за да му търсят количката. Нели се беше хванала за главата, защото тя се грижеше за него тогава, а той като малко дете реве, та се къса. Накрая Стефчо я намери между камъчетата до релсите. Още не знам как я видя с тия очи, но помня усмивката на Косьо като Нели му я даде. Тая усмивка се виждаше само като Ади минеше покрай него. Ади беше нещо като шеф на гарата. Никой така и не разбра какво точно прави, но всички много я уважаваха и се отнасяха към нея както биха се отнесли с президента. Даже с нея бяха по – мили. А Косьо беше лудо влюбен в нея. Тя че беше красива, беше. Че беше и умна, беше. Ама на милия Косьо най – много му влияеше това, че беше добра. Благодарение на нея той спеше на тая гара. Беше наредила всички да се държат с него добре и да не му се подиграват. Един път някакъв пътник реши да се сбие с него, защото не бил наред. Тогава освен, че изяде няколко здрави тупаника от охраната, Ади му шибна два шамара на излизане. Косьо забрави за инцидента още същия час. Тогава се мъчеше да чете. Беше взел един вестник от Фоли. Така викаха на вестникаря. Защо, не знам. С него не се харесваме много. Веднъж опитах да му разкажа един виц, ама той не го разбра и оттогава имаме криза в отношенията. Забелязвах само, че и той седи като мен и гледа хората по влаковете. Седяхме и ги гледахме заедно. Имаше много интересни хора. Имаше и не чак толкова интересни. Веднъж си говорих с един адвокат, друг път с един месар, дори стриптизьорка. Хората пътуваха напред – назад. Имаше и пътници които виждах редовно. Едни отиваха на работа, други при семейството си. Аз си седях на гарата и ги гледах. Гледах и жените бързащи да се върнат у дома при любимите си. Така седях и зяпах. Така зяпаше и Косьо, така зяпаше и Стефчо, така зяпаше и Фоли. Една топла лятна вечер Фоли седна ядосан до мен тромаво и намусено защо просто не си хвана някой влак и не се разкарам от тук. Не му отговорих. Не знаех какво. Знаех само, че ми беше добре. И сега си седя на тая гара и ми добре. Гледам хората, запознавам се с някого, говорим си, разказва ми някоя интересна историйка и след това си тръгва. Аз отивам при Нели и й предавам историята. Добре си живея. Пък някога може в някое купе да видя красива дългокрака дама с добър поглед и книжка под ръка, при която да се кача. За къде ще е влака не ме интересува. Само дано книгата й е интересна.

Един разговор с Пепи Писарски

ryanev — Fri, 13 Jan 2012 11:58:55 +0000

http://htftp.domainbg.com/OFFROADRADIO/12-01-2012%20Pepi%20Pisarski%20ot%20Atlas%20-%20Rumen%20Ianev.mp3

15 години по-късно

ryanev — Fri, 13 Jan 2012 02:11:08 +0000

Преди 15 години, на 10 януари 1997 г. желаещите смяна на властта и промяна на държавната политика българи обградиха Народното събрание и се стигна до стълкновения, пожар и брутална намеса на полицията. По-малко от месец след това все пак бяха насрочени избори и Синята коалиция взе цялата власт в държавата. Най-активни, най-последователни и най-решителни в онези бурни дни бяха студентите. Разговорът ми в студиото на Офроуд Радио бе с двама от тогавашните им лидери.

http://www.facebook.com/l.php?u=http%3A%2F%2Fhtftp.domainbg.com%2FOFFROADRADIO%2F10-01-2012%2520petur%2520ianakiev%2520i%2520bobi%2520borisov%2520%2520-%2520rumen%2520ianev.mp3&h=FAQHZgpXoAQESjXARqMczbU_PfuxDOpRfeeg9RAZ2Iv24gA

Това наистина го имаше

ryanev — Fri, 13 Jan 2012 02:03:02 +0000

Приятелят Румен Методиев, който сега живее в Италия, изпрати това малко късче от личната ни история, белязана с много енергия, вяра, наивност и доброта. Благодаря ти, Румба!

http://www.facebook.com/photo.php?v=250285431710818