Блогът на Румен Янев

 Покрай европейското по футбол, освен черния си дроб, обогатихме и теоретичната си подготовка за стратегически анализи, прогнози и взаимодействия. С помощта на новата технология в студиото на Диема ни бе показано нагледно, че системата е едно, а схемата на игра – съвсем друго. Това, че самата игра е трето, ни го показва животът.

С тези нови познания се опитах да вникна в съживената за пореден път дискусия около правилата за избиране на народните ни представители. Пък и не само на тях. Старият колкото цял преходен период спор за или против мажоритарните избори отново избуя и затлачи общественото пространство. Опозицията, както обикновено, пожела промяна на избирателните закони в посока мажоритарност на избора. Става дума за тази промяна, която тя самата не извърши, когато бе на власт. Властта бръкна в полагащите й се по право десет кладенеца и разводни дебата до степен на словесна мътилка. Един съветник на президента се изказа от свое име и бе смъмрен. Самият президент обеща широка дискусия по въпроса, а премиерът си взе куфара и прекоси Атлантика. Царедворците демонстрираха същото поведение от предишния си мандат, когато скриха проекта за нов избирателен кодекс на нововремците. Вчера - радикализъм и подкрепа на предложенията за силен мажоритарен елемент в предстоящите избори, а днес - пропорционално настроение и заден ход.Всъщност, български политик, който спокойно би се подложил на мажоритарен избор почти няма. А личностите, които избирателят би харесал, не са в политиката. Сега системата ни е “Халифакс”, а схемата предвижда кръгова отбрана.В името на бутафорията политиците може и да променят системата. Схемата, обаче, ще остане непокътната. Защото именно тя пази играчите. И в нейна защита се реставрират плашилата. А личностите, които политическата ни система отдавна чака, ще продължават да емигрират вътрешно и реално. Европейското, естествено, ще продължаваме да го гледаме по телевизора.

Това, което ще прочетете по-долу е един дълъг цитат. Той е от книга на любим мой автор и снощи случайно попаднах на него. В интерес на истината, бях позабравил тази книга и се опитах да си я припомня. Защото в нея има много мъдрост, много ирония, много ненормалност и една непобедима жизненост, която ми дава сили. Книгата се казва “Пътеводител на галактическия стопаджия”, а авторът, както вероятно знаете, е Дъглас Адамс. Цитатът е от четвъртата част на трилогията (Ха-ха! Бива си го този пич.) – “Сбогом и благодаря за рибата”.

Няма да го коментирам. Няма и да се опитвам да ви вкарвам каквито и да е предни, задни, странични, горни или долни мисли. Просто го вижте. И, ако се появят въпроси, сами си търсете отговорите.

Read the rest of this entry »

В което много се съмнявам. Но днес в ICQ приятелят Пърси ме попита, защо не съм писал толкова дълго в блога си. И аз му отговорих: защото е безмислено.

Read the rest of this entry »

Проплаква с чаровно дрезгавия си детински тембър незабравимия Адамо.

Ти не си до мен сега …

Не си, защото пътищата ни са засипани от почти метър сняг. Защото може би си в някоя хижа на Карандила.  Или пък дремеш в колоната закъсали край Петолъчката  автомобили.

Сняг бавно пада …

Много по-бавно, обаче, във Варна са разровили останките от падналата козирка, за да открият под тях угасналия живот на 22-годишно момиче.

Къде живеем, Господи?!  И ти виждаш ли отгоре как се самоунищожаваме?  Или си ни дал под аренда на стария ни идол Тангра? 

Какво се случва в долния десен ъгъл на Обединена Европа?! Как може 40 сантиметра сняг да предизвикат обществен хаос, да се превърнат в политическа тема и да превземат първите страници на централните всекидневници?! Вероятно, както може български моряци да премръзнат във водата край бреговете на Керч и повече от денонощие да не бъдат открити от спасителните екипи.  На разстояние човешки поглед от брега!

Нещо не е наред в Източна Европа.  Нещо в човешките отношения, социалните системи и организацията на обществените работи куца.  Нещо в системата, наречена общество е дефектно и дефектира цялата система. Нормален за месец като януари снеговалеж парализира цяла държава.  Оправданията на всички, които получават заплати за да работят в тези условия са смешно метеорологични. И всички ние се правим на гъби печурки, забравили, че подобни преспи сме газили в последното десетилетие поне три пъти.

В махалата казвахме: Трети път – майка и баща! Е, как не се научихме какво се прави, когато от небето започне да пада сняг?!  Как не се научихме, какво се прави, когато от небето започне да пада дъжд?! Слушам радио, гледам телевизия и ми е смешно. В същото време ми е и срамно. Защото всички онези, които като средновековни селяни търсят оправдание в природните стихии, са избраните от нас да ни водят. Накъде?…

А конкретният повод да седна отново пред клавиатурата е “мъдрият” съвет на министъра ни по бедствия и аварии г-жа Етем, която съвсем сериозно ни посъветва, ако нямаме належаща нужда, да не излизаме от къщи. А ако излезем, да се подготвим като за ядрена атака – с топли дрехи, резервно гориво, храна, вода, медикаменти и всичко необходимо, за да оцелеем под снега поне седмица.

Добре дошли в Средновековието!

И приятна разходка!

Не знам, как се е чувствал моят приятел Стефан Иванов на стадиона, но ние с Пърси - един друг много близък до мен левскар, в неделя следобед изядохме милион жабета. Имам чувството, че сме потрошили всички шопски рекорди в тази дисциплина и предлагам нейното закриване. Защото, като прибавим и жабетата по линия на СДС и ДСБ, мисля, че никой не може да ни настигне.Не знам, вие как ги виждате нещата, но двете най-великолепни сини магии на България бяха компрометирани от собствените си изпълнители. Вместо да извадят Големия Син Заек от цилиндъра на нашата вярност и всеотдайност, те извадиха шепа киселици и ни докараха до скомина. Нали знаете, че киселиците са сини? А скомина знаете ли какво е? Ако не знаете, питайте прабаба си или се поровете в творчеството на класиците на социалистическия реализъм. Там има такива трогателни истории за партизанската прехрана. Но това е друга тема. Въпреки че и тя е свързана със синьото фиаско. Поне дотолкова, доколкото докосва корените на червеното злорадство, което все повече обхваща обществото ни. Даже и Азис, милият, гледам в новото си ТВ-шоу е като Дон Домат.Ставаше дума за Синьото. И за Сините.В неделя аз лично не ги видях на терена. А съм от поколението, което масово избяга от училище, за да е на стадион “Васил Левски” в онази незабравима вечер на 1968 г., когато ги докарахме от 0:1 до 7:2. И знам много добре какво е да носиш този цвят в душата си. Като идея! Като жажда за свобода! Като лично достойнство!Същото ми се иска да кажа и на онези, които от години развяват синьото шалче в политиката. Преди време се опитах да им намекна, че политика само с футболни термини и сходни познания не се прави, но вече е дошъл мигът на агитката и май ще трябва да се започва отново от простите неща.Като начало – и за футбола, и за политиката – нека си формулираме целите. После е добре да си потърсим качествените личности, които могат да ни поведат към тези цели. Подготовката на младите е следващия ни приоритет. С чужди наемници и пишман-партньори победи не се жънат. И накрая ще е добре да си отговорим на въпроса, защо ручахме жабетата? И да си припомним, в какво все пак се състоеше Синята Идея?! Нали, Санчо?…

Тези дни, някъде сред паразитните шумове в информационния поток, с периферния си слух долових фразата, че, видите ли, румънците се били отказали от идеята за мажоритарни избори. Сепнах се и се сетих за онази народна приказка, че власите се давели на края на Дунава. Тъкмо бях започнал да вярвам, че приказката е умишлено видоизменена и всъщност се отнася за южните съседи на въпросните власи и взеха, че разклатиха вярата ми. Язък им за прокурорските юначества, за учителските протести и за класирането на Евро 2008 в Алпите! И те, милите, паднаха жертва на балканския соц. Очевидно е, че тази сложна сплав от народопсихология и идеологически екстремизъм трудно се изчегъртва. Ние поне го знаем от собствен опит.Та мисълта ми е, че в промеждутъка между местните и парламентарните избори българската десница може да се легитимира с мащабна, масова и добре организирана акция за промяна на избирателната система в единствената справедлива посока – към личната отговорност. Затова публичните изяви на новия и явно изпълнен с енергия лидер на СДС – Пламен Юруков, ме изпълват с недоумение. Вчера отново го чух да агитира за т.нар. динамични листи.Г-н Юруков, спрете, огледайте се, ослушайте се и помислете сериозно, дали да преминавате през този прелез или просто да се метнете на задаващия се зад завоя влак на дългоочакваната промяна. Оставете настрани добре познатия ни срамежлив подход към простия изборен принцип “един район – един представител”. Няма значение, дали говорим за депутати или за общински съветници. Всички опити да се вкара мажоритарен елемент в пропорционалната система, основана на партийни листи са утопични точно, колкото “добрите” намерения, да назначиш закоравял педофил за директор на детска градина с цел да го превъзпиташ.Г-н Юруков, ако Вие не предложите радикалната промяна, мнозина ще се усъмнят в искреността на досегашните Ви послания. Старите лидери няма да го направят. Нямат кураж и никога не са го имали. Не е лесно да застанеш сам пред избирателите си. Затова вадят от девет кладенеца вода и се опитват да доказват, че мажоритарните избори били неподходящи за политическата ни среда. Пълни глупости! Още на тези местни избори трябваше поне да поискате гласно, общинските съветници да се избират мажоритарно. И всеки да отговаря персонално пред избирателите от своя район. И зарежете динамичните листи! С подобна “динамика” няма да оставите резка нито на “Раковска”, нито на “Дондуков”. Това, което ние, старите седесари искаме не е революция. То е най-обикновена политическа справедливост. СДС ще си върне лицето едва тогава, когато се откроят ясно лицата на неговите политически представители.

Преди минути ми звънна Тодор Токин и ме зашемети с известието, че управителното тяло на СБЖ е уволнило от редакцията на в. “Поглед” водещото трио на вестника – Евгений Станчев, Румен Леонидов и приятеля ми Тодор. Причината е в броя от 15 октомври, където на 2-а и 3-а страница е подложен на безпощадна критика в. “Труд” заради услужливата му проправителствена трактовка на учителската стачка. На 25-а страница пък е личната изповед на поета Александър Петров за съдебната му сага с ДСБ по повод пълното игнориране на авторските права от страна на една уж демократична партия. Това - между другото, но скоро ще се върнем на него, защото авторските права са един от същностните белези на развитата цивилизация. Иван Костова може и да не го е прочел, но Тошо Тошев явнво не е пропуснал този брой и много се е ядосал, за да подтикне синодалните старци от управата на гореспоменатия съюз към подобни драстични мерки. Доколкото разбрах, в утрешния брой на вестника “тримата от запаса” ще обяснят подробно случката с екскрементите във вентилатора, която очевидно е обсипала с лунички лицата на техните работодатели и влиятелните им съветници.

Жалко, защото този вестник ми харесваше и с удоволствие печатах там някои от най-хубавите си интервюта. Дори се канех да подготвя поредица от лични впечатления за болничната помощ, към която устремно съм се отправил. Явно, поредицата ще се появи в друго издание, където работят по-свободни журналисти. Мъчно ми е за Петьо Блъсков, защото не му е лесно под мухлясалата шапка на едно СБЖ, което ми напомня времената на ТНТМ, ТКЗС и УПК. Не го упреквам, защото нямам моралното право, след като направи всичко възможно, за да си взема хонорарите преди да вляза в болницата. Благодаря му и му съчувствам. За адаша Леонидов, Евгений и Тошко не се тревожа, защото, който има око, сърце, перо и кураж, намира и тръба. Има редактори – куражлии, които ще ги лапнат. А “Поглед” може да се кооперира с “Трета възраст” и да си направят УПК по Послушание и Правилен Поглед върху живота и политиката. Преподаватели – бол. Исторически опит – също.

Днес големият ми син - Георги Янев или Гого, както всички го наричаме, навършва 23 години. Раждането му съвпадна с единстквената ми репортерска акция в родилна зала. Бе 7 септември 1984 г и другарят Тодор Живков навършваше не си спомням колко точно години. Задачата бе, денят да бъде отразен с оптимистични репортажи, насочени към светлото бъдеще. Вестник “Народна младеж” трябваше да излезе с обща шапка над колажа от репортажи и тя бе, доколкото си спомням “Един ден на родината”. Защото чаках дете и двамата с майка му работехме в редакцията, на мен възложиха репортажа от Майчин дом. Това бе денят, който прероди и мен, защото за първи път в живота си влязох в родилна зала и изкарах повече от час там, държейки ръцете на родилките, чиито мъже не бяха допускани вътре. Такова бе времето. На раждането на Гого не можах да присъствам, защото то стана със секцио. Спомням си само, че фотографът (бе Пламен Тодоров или Иван Христов) направи един страхотен кадър на залата с новородените, както са в количките едно до друго, под който след това аз сложих текста: “Супермаркет “Нов живот”. Естествено, след това се напихме във фотоотдела, а в късните часове ме извика главният и ми каза, че ме изпраща кореспондент в провинцията. Така Гого изкара първите две години от живота си в Ямбол, докато баща му обикаляше из Странджа-Сакар и опознаваше магиите на този райски кът от България.

Интересното е, че и двамата ми сина са родени на дати, свързани с фамилията на Тато. Гого е на неговата дата, а Руменчо е на 11 май - рождения ден на Иван Славков. Двамината, за които става дума, имаха много късметлийски живот. Дано парченце от този късмет се падне и на синовете ми. Затова и бащиното ми пожелание към Гого е здраве и късмет. И като знам, че е вманиачен риболовец - наслука, сине!

Този блог ми дойде като катаджия иззад храстите при Сливенските минерални бани. Не искам и да мисля каква ще ми е глобата. Поднесе ми го моят стар приятел и вестникарски колега Пламен Даракчиев (онзи, който навремето взе лично участие в създаването на демократичната българска опозиция), комуто изпратих един публицистичен текст за споделяне. Исках да го види и ако го хареса, да го сложи в своя блог. той, обаче, взе, че конструира мой. При това - без да ме пита. Сега му давам публично своето съгласие и изразявам все по този начин и своята благодарност. Защото иначе кой знае кога щях да събера кураж за този скок в тъмното. Не забравяйте все пак, че за моето поколение Мрежата е като черна дупка. И сега ще трябва да се опитам да пълня тази дупка с моите светли мисли…Все още съм стреснат и ще ви се представя подробно след няколко дни. Плюс това съм суетен и трябва да потърся снимка, от която после да не мее срам.

Искам да бъда честен с вас от самото начало и затова няма да променям хронологията на събитията. Този текст ще следва онзи, който изпратих на Пламен. Вярвам, че това няма да ви разконцентрира

Ще ми трябват няколко дни, за да се науча да вкарвам в блога си нещата, които вече съм написал и искам да споделя с вас. Едно от първите ще е вероятно предговорът на книгата ми за “Щурците”, която скоро ще излезе от печатницата. Другите са вероятно антрефилетата ми в сп. “Столична община”, чийто редактор съм. Има и други неща. Времето е пред нас.