И все пак Синьото …

Не бях поглеждал виртуалната преса няколко дни, тъй като съм потънал в една историческа тема и се опитвам да се пренеса във времето. Става дума за онова време, когато си звъняхме от улични телефони и интернет беше някъде зад ъгъла на близкото бъдеще, но ние и не подозирахме това.

Не стреляйте по лекаря!

Той също като пианиста в каубойската кръчма е преизпълнен с добри намерения и се опитва да направи живота ви по-лек. Не винаги успява, но поне се старае. Независимо от натиска, на който е подложен. Защото върху него лежи тежката отговорност за здравето на нацията. Тежи му и самата нация, която най-общо казано е хронично болна.

Цветята също мутират

Този текст в webcafe нещо не го харесаха. Аз обаче държа на него и затова го предлагам на вниманието ви.

Гледам световното по фигурно пързаляне и си мисля за децата. Срамувам се от тоталното безсилие на любимия ми син отбор и си мисля за децата. Следя политическата и криминалната хроника (от доста време те вървят заедно) и си мисля за децата. Чета за поредния Биг Брадър, който вече бил семеен и си мисля за децата. И се сещам за елегантния словесен финт на Великия Комбинатор, който с тирадата си за децата – тези цветя на асфалта, опразни портмонетата на недоубитата буржоазия в дълбоко провинциалния Старгород. Ако не се сещате за кого говоря, потърсете в Гугъл Илф и Петров. Или напишете направо “12-те стола”. Но това е встрани от темата. Въпреки че и то има отношение към децата. Защото петима от всеки шест тийнейджъра няма и да са чували за този роман. Те вероятно няма и да са срещали по краткия си житейски път имената на култови за предишните поколения писатели като Карл Май, Фенимор Купър, Жул Верн или Ерих Кестнер. Те обаче познават добре Скалата, Трите хикса и Пацо от Биг Брадър. Знаят поне три ефективни начина да ти спрат дишането с едно движение и отдавна са оставили зад гърба си традиционната закуска – баничка с боза. Заменили са я с баничка с капачка (дано се сещате, какво имам предвид).

Педя човек, лакет байряк

Навръх националния ни празник свободата огря и ГКПП Капитан Андреево. Българските тираджии си отдъхнаха, турските – също. Временната забрана за преминаване бе свалена, а знамената – издигнати. Ако не се сещате за кои знамена иде реч, си припомнете старите балкански нрави и стремежа на всеки един от съседите в района да е по – по – най от останалите. От вчера по развети байряци България безспорно печели поредната балканиада. Прессъобщението на МДААР е недвусмислено.

Знамената с размери 9 х 15 метра от днес се веят на новите 42-метрови пилони, изградени по проект на Мининстерството на държавната администрация и административната реформа. Това са най-високите поставяни в България пилони, като височината им се равнява приблизително на 13-етажна сграда. Изпълнителите на проекта обясниха, че всеки пилон тежи над 9 тона, а в основите му са отлети 90 тона бетон. Всяко от знамената е шито от трима души в продължение на 1 ден, като за целта е използвано помещението на училищен салон заради големите мащаби на знамената. Всяка от звездите на европейския флаг е с височина 1 метър.

Сам по себе си фактът на ознаменяването на най-натоварения ни граничен пункт е позитивен. Нека се вижда отдалеч една от източните врати на Европейския съюз. Притесненията ми от цялата тази церемония са свързани с нейното несъответствие между юнашката показност и бедното ни положение. Питам се дали тези няколкостотин хиляди лева, похарчени от дребничкият ни напет министър, не биха могли да намерят по-рационално приложение в района на граничните ни пунктове? Питам се и дали излетият в основите на тези пилони бетон не би могъл да задоволи някоя наболяла социална потребност в граничната област? Питам се и точно в края на мандата на едно отиващо си завинаги правителство ли трябваше да се харчат толкова пари за байряци? Защото предстои, както разбираме от същото прессъобщение, издигането на подобни пилони и по други ГКПП-та. Сладки ще да са тези държавни поръчки. Стотици метри плат, прави тегели, тонове бетон, тонове желязо …

Байряците плющят, развявани от вятъра на носталгията. А под тях – мизерия, корупция и насилие. И един дребничък министър, изпъчен до едно девалвирало величество, опиянен от поредното си публично постижение в стил “всичката пара – през свирката”. Аферим!

Революцията изяжда децата си

Революцията изяжда децата си. Демокрацията – бащите си. Революцията изяжда децата си. Демокрацията – бащите си. Революцията изяжда децата си. Демокрацията – бащите си. Революцията изяжда децата си. Демокрацията – бащите си. Революцията изяжда децата си. Демокрацията – бащите си. Революцията изяжда децата си. Демокрацията – бащите си. Революцията …………..

Дописвайте вие. Знам, че можете. Имате си и форуми за това. Всичко, което бих написал под това заглавие може да бъде използвано срещу мен. Като несполучлив опит да оправдая безрадостното си настояще. Приемете го като тон за песен и пейте …
Не претендирам за авторство. Няма начин преди време някой да не го е казал. От вчера пулсираше в главата ми и трябваше да го изплюя. Особено след срещата с един поет, с една китара и с едни хора от паралелната вселена.

Ех, тази наша чувствителност!…

Пак ни обидиха. И отново тежката дума дойде от свой. И пак – откъм чужбина. Мине, не мине и на някой от нашите вземе, че му дойде до гуша и иде в странство да се навика като овчарче, видяло магарешките уши на цар Траян. И точно като в приказката сърдечният вопъл на страдалната българска душа се понася многогласно, разноезично и възторжено. След което край жълтите павета започват анализи, коментари, дебати… Егати!

Простете ми!

Моят приятел Пърси играе отвреме-навреме и ролята на моя външна съвест. Като външната памет на компютъра, която често се оказва по-важна от вътрешната. Та, Пърси дойде в къщи и ми каза, че трябва да се извиня. Аз първоначално не приех това предложение, защото съм убеден, че няма за какво да се извинявам. Не съм наклеветил никого. Не съм вгорчил ничий живот. Не съм провалил нечия кариера. Бил съм в списъците на офицера Безлов и той вероятно е взимал заплата за това, че е вебувал мен и неколцина подобни. Пърси обаче беше категоричен, че е без значение, какво съм правил или не съм правил. Самата ми принадлежност към структури, които са тровили живота на хората, е достатъчно основание да поискам прошка. Още повече, никой досега не го е направил.

Войната на таралежите

От малък си знам, че на Коледата най-хубавото й е очакването. Онези, изпълнени с трепет дни и нощи, когато предчувстваш магията на семейния празник. Надяваш се на чудеса и виждаш, как всички около теб някак си стават по-топли, по-усмихнати и по-внимателни към децата. Телевизионните програми се изпълват с любими стари филми, в които доброто винаги побеждава, а децата са обичани, приласкани и щастливи.

Простете, ако съм ви липсвал

В което много се съмнявам. Но преди известно време в ICQ приятелят Пърси ме попита, защо не съм писал толкова дълго в блога си. И аз му отговорих: защото е безмислено.

За форумите като свирка

Покрай дискусията за 68-а във в. “Новинар”, в която се набутах поради присъщата ми наивност и написах едни напълно искрени 60-тина реда, се оказах в центъра на десетки коментари. Това първо ме учуди, после ме уплаши, а сега ме кара сериозно да се замисля за каналите, по които тече и изтича обществената енергия у нас. Вероятно и не само у нас, защото форумите в интернет са измислени някъде другаде и вероятно с определена цел.