За мен

Онова CV, което изпращам вече десетина години към евентуалните си работодатели е повече от три страници. Затова тук ще се опитам да го дам по-накратко, но пък за сметка на това – и по-разказвателно.
Роден съм на 8 август 1950 г. в София. Години по-късно упорито твърдях, че съм от Долна баня, защото веднага са ме откарали в това красиво курортно селище, където баща ми е бил директор на стопанството. Тогава са ги наричали ДЗС-та. Две години по-късно нашите се върнали в София и чак до смъртта си баща ми бе един от водещите агрономи в системата на захаропроизводството. Той всъщност е бургазлия и, когато поотраснах пък твърдях, че и аз съм от Бургас. Не знам защо, но все ми изглеждаше непрестижно да съм от София. А бургаският род на баща ми е стар, голям и гръцки – Сариевите. Бащината ми къща е срещу гарата, а в Бургас, Поморие и Созопол имам роднини, които даже и не познавам.
Детството ми премина в краен квартал. Коньовица в най-широкия смисъл. Сега там е Западен парк, ресторант „Вагона“ и занемарената околовръстна ж.п. линия. Играех на воля и там, в покрайнините на големия град, усетих магичния вкус на личната свобода. Благодарен съм на махалата си, защото тя ме научи на онези житейски аксиоми, които после очертават параметрите на зрялата личност. И ако днес кажа на някого: „Не е честно.“, той трябва да знае, че аз съм дотук.
Започнах да уча в 28-о, продължих в 135-о и през 1964 влязох в Немската гимназия. В нея започнах да свиря на китара, влюбих се за първи път и изживях най-прекрасните пет години от живота си. Войник не ме взеха, защото на 12 години изкарах тежка форма на ревмокардит и сърцето ми „закуца“ с едната клапа. Аортната. Нямах привилегии, малко се бях разхайманил и не можах веднага да вляза в Университета. Баща ми си мечтаеше да следвам право и с помощта на някакви свои познати ме записа в Университета в Скопие и през ноември 1969 г. се озовах в столицата на съюзната тогава югославска република. През пролетта на следващата година ни върнаха всички, над 500 български студенти и ни записаха в софийските ВУЗ-ове. Взех си изпитите за първата година в Юридическия факултет и без да се бавя продължих до дипломирането си през декември 1973-а. Междувременно с доц. Георги Стефанов – приподавателя ни по Международни отношения, създадохме научния кръжок по тази дисциплина и аз станах негов председател. Влюбих се в международните отоншения и пожелах да работя това. Не отговарях на изискванията за дипломат или научен сътрудник в тогавашния Институт по външна политика и ме взеха в Института по балканистика при БАН. Там изследвах до 1983 г. външната политика на съвременна Югославия и когато разбрах, че ще бъда до края на живота си обслужващ персонал, напуснах. На 33-годишна възраст скочих в журналистиката. Стоях три месеца в „София Прес“ и после спечелих конкурс във в. „Народна младеж“. Там научих истински вестникарския занаят и разбрах, че цял живот съм търсил това. За награда ме изпратиха две години кореспондент в Странджа-Сакар, а аз за благодарност, като се върнах в София, създадох притурката за младежка мода и започнах да правя ревюта. Тази тема ме вкара през 1988 г. в сформиращия се тогава екип на сп. „Ритъм“ и така се срещнах отново със старата си любов – рокенрола. През 1990 г. издателят ни – ЦК на ДКМС, премина в историята и част от екипа създадохме седмичния вестник със същото име и същата тематика. До фалита ни през 1994 г. бях шеф на редакционната банда, в която имаше знакови фигури като Чавдар Чендов, Милко Стоянов, Сергей Йотов, Стефан Попов – Пърси, Стоян Гребенаров, Асен Тонев, Ивайло Кицов, Мартин Захариев, Константин Вълков, Юлиана Танчева, Евелина Димитрова, Илияна Бойчева …
От този момент нататък смених доста работни места, като най-милото ми е в студиото на Радио Тангра, където направих първите си авторски предавания – „Хляб и мармалад“ и „Вкусът на времето“.
Между 1998 и 2001 г. се занимавах с телевизия. Бях генерален директор на София кабел, когато създадохме Канал 3. После създадох програмата на кварталната телевизия на ж.к. Младост – Агарта. С медийната къща „Реформи“ направих телевизионното си предаване за общините „Тук е така“ и то вървя по телевизия „7 дни“ около година.
От 2001 до ден днешен съм в БНР, където първо се опитах да вляза като генерален директор. После победителят в конкурса – Иван Бориславов, ме повика да водя „Неделя 150″ и аз пристъпих прага на „старата къща“ на бул. „Драган Цанков“. Озовах се в отбора на победените, изядох шамарите и сега кротко работя в отдел „Анализи“ и съвестно слушам програма „Хоризонт“.
Междувременно изкарах две години като водещ в Радио Нова Европа и бях в студиото до последния му миг живот.
През 2005 г. направихме с един мой стар колега – Костадин Попов, списание „Столична община“ и в момента съм му редактор.
Откак се помня, съм левскар, а през 1996 г. станах и седесар. Оттеглих се от организирания партиен живот през март 2007-а и някой ден ще ви обясня защо.
През октомрври 1979 г. катастрофирах тежко и от 1996 г. започнах да правя операции на дясната си тазобедрена  става. Поставиха ми изкуствена. Тази, която в момента се клати и причинява диви болки, е трета поред. След месец ще трябва да отново да я сменяме. Затова и нямам кола. Похарчих я за стави. Скоро ще ви поднеса и фрагменти от пациентския си живот. Много е вълнуващ!
Синовете ми – Гого и Румен, са на 23 и 12 години, а дъщеря ми – Зара, сега ще е абитуриентка. Кака им – Даниела, ни напусна през 2001 г. на 27-годишна възраст. Майка ми – Цени, е на 82 г. и понася старостта си там, в старите общински блокчета зад линията.
Всичко друго, което искате да знаете за мен, ще научите от блога с течение на времето.