Цветята също мутират

Този текст в webcafe нещо не го харесаха. Аз обаче държа на него и затова го предлагам на вниманието ви.

Гледам световното по фигурно пързаляне и си мисля за децата. Срамувам се от тоталното безсилие на любимия ми син отбор и си мисля за децата. Следя политическата и криминалната хроника (от доста време те вървят заедно) и си мисля за децата. Чета за поредния Биг Брадър, който вече бил семеен и си мисля за децата. И се сещам за елегантния словесен финт на Великия Комбинатор, който с тирадата си за децата – тези цветя на асфалта, опразни портмонетата на недоубитата буржоазия в дълбоко провинциалния Старгород. Ако не се сещате за кого говоря, потърсете в Гугъл Илф и Петров. Или напишете направо “12-те стола”. Но това е встрани от темата. Въпреки че и то има отношение към децата. Защото петима от всеки шест тийнейджъра няма и да са чували за този роман. Те вероятно няма и да са срещали по краткия си житейски път имената на култови за предишните поколения писатели като Карл Май, Фенимор Купър, Жул Верн или Ерих Кестнер. Те обаче познават добре Скалата, Трите хикса и Пацо от Биг Брадър. Знаят поне три ефективни начина да ти спрат дишането с едно движение и отдавна са оставили зад гърба си традиционната закуска – баничка с боза. Заменили са я с баничка с капачка (дано се сещате, какво имам предвид).

Милите найсетгодишни по принцип мразят родителите си. И има защо. Старите са мрънкачи, досадници и скъперници. Знаят само да опяват, да забраняват и да наказват. Нямат време за нормален разговор, но след десетата си година и децата вече не го искат, защото нямат навик да общуват с родителите си. Обектите на тяхното уважение обикновено са от квартала, училището или телевизията. Те са и пример за подражание. Десетте божи заповеди, които обикновено се научават в къщи, са заменени от десетте улични закона, които са задължителни за оцеляването на малкия човек в градската джунгла. Най-общо казано, едните и другите са пълна противоположност. Ако има колебание, кой от кодексите за поведение да бъде избран, то е кратко и в пет от шестте случая изборът е екзистенциален. В смисъл, че моралът няма нищо общо с уличната война. Защото животът на малкия столичанин е всекидневна битка за оцеляване. Той мисли повече за бойните техники и отбранителните тактики, отколкото за общата си култура и интелектуално развитие. Авторитетите в неговия свят са физически силни, груби, безмилостни, лакоми и неуки. Те притежават реална власт в неформалното тийнейджърско общество. Разпределят благата и раздават правосъдие. Ако не си един от тях, налага се да се научиш да служиш. Така ще се подготвиш и за сивото си бъдеще. Добрите служители са смачкани от ранна възраст и са научени да се подчиняват и да изпълняват. В света на нашите деца от първостепенно значение е инстинктът за самосъхранение. И насилието отдавна е заменило нормалното общуване, приятелството и взаимопомощта. Затова и децата на дебеловратите новобогаташи могат да псуват учителите си и да тероризират връстниците си. За да е пълна тази картина, в капанчетата около столичните училища седят наркодилърите и поддържат редовни социални контакти с настоящите и бъдещите си клиенти.

За съжаление в тази картина няма да видим ученически спортни клубове, театри, оркестри и научни кръжоци. Някак си в нея не се забелязват педагозите, психолозите и треньорите, които да ангажират времето и вниманието на децата през извънучилищната половина от деня. Няма ги и родителите, които биха пожелали това. Затова започнах този текст с препратките към спорта. Ако вие сте се учудили, че на тази зимна олимпиада останахме без медали, значи сте от малцината, които все още вярват, че шампионите растат по дърветата. Ще трябва да ви разочаровам. Не е така. Шампионите се раждат в училище. Те се възпитават и се открояват в училищните отбори. Там, сред хилядите спортуващи деца се вижда кое от тях ще донесе след време спортна слава на България. Така е и с футбола, и с леката атлетика, и с баскетбола или тениса. Така е и с музиката и театъра. А ако някой иска да си мери силата и за това си има спортове – бокс, борба, щанги. Това е единственият начин да облагородим градската джунгла и да възвърнем човешкия облик на децата си.

Пишейки всичко това си мисля, че създаденият през юни 2008 г. по идея на сегашния кмет на София – Йорданка Фандъкова, Консултативен съвет “Децата на София”, скоро ще навърши две години. И много се надявам на тази възраст той най-после да проходи. Знам, че на крехките кметски рамене тежат много грижи и отговорности. Но знам и друго. Че ако не запълним дупките в нерадостния живот на децата си, бъдещето на цялата ни нация ще е една черна дупка. И ако някой предпочита да даде пари за да измият с маркуч улиците в центъра на София, а се стиска за финансирането на спортна площадка или ученически фестивал на изкуствата, той очевидно не се интересува от утрешния ден. И вероятно никога не е разговарял човешки с децата си. На такъв човек мога само да кажа: Всичко, за което си мечтаеш, ще се сбъдне, ако създадеш поколение и се погрижиш за него. Само тогава мeчтите имат стойност.