Простете ми!
декември 25, 2008
Моят приятел Пърси играе отвреме-навреме и ролята на моя външна съвест. Като външната памет на компютъра, която често се оказва по-важна от вътрешната. Та, Пърси дойде в къщи и ми каза, че трябва да се извиня. Аз първоначално не приех това предложение, защото съм убеден, че няма за какво да се извинявам. Не съм наклеветил никого. Не съм вгорчил ничий живот. Не съм провалил нечия кариера. Бил съм в списъците на офицера Безлов и той вероятно е взимал заплата за това, че е вебувал мен и неколцина подобни. Пърси обаче беше категоричен, че е без значение, какво съм правил или не съм правил. Самата ми принадлежност към структури, които са тровили живота на хората, е достатъчно основание да поискам прошка. Още повече, никой досега не го е направил.
Не знам, дали никой не го е направил. Не знам и дали ще получа онова разбиране, на което се надявам. На Пърси обаче вярвам. Той е 18 години по-малък от мен и олицетворява поколението, което трябва да извади България от батака. Затова се обръщам към неговите връстници, към децата си и към съучениците си:
Простете ми, че бях лекомислен, лековерен и жаден за слава и признание. Простете ми, че влязох в сговор с хора, които представляваха машината за репресии и диктатурата на малцинството над мнозинството. Простете ми, че оневинявах себе си с утешението, че аз лично не съм направил нищо лошо. Простете ми, че пазейки крехкото си лично спокойствие през всички тези 19 години си мълчах и пазех тази тайна, която ме ядеше отвътре. Простете ми, че нито тогава, нито сега вярвам във вашето снизхождение и съм готов отново да ме залеете с омраза, която е най-страшната отрова за интелигентните и чувствителни хора. Простете ми!…
Виждам в Мрежата реакциите на хората и отново усещам нечия жажда да бъда разпънат и наказан по езически. Едновременно с това се учудвам, че всички активни борци против комунизма и неговите репресивни структури на практика не защитават демокрацията, а изпитват първично желание за мъст и реванш. Не съм направил нищо мерзко през живота си. Конформизмът ми нинаги е достигал до чертата, зад която биват жертвани хора. Тази черта аз не съм прекрачвал. И затова ме боли най-вече от отрицанието на позитивни каузи, които сега защитавам. Да, аз бях наивен и глупав, когато се надявах, че с помощта на службите ще получа достойна оценка на знанията си за международните отношения на Балканите. Това, обаче не превръща днешният ми апел за по-сериозно и практически обезпечено отношение към децата на София в безмислица. Дори напротив. Гадно ми, че все още има хора, които не четат написаното, а само името на автора и не вникват в смисъла, а отричат смислени тези единствено поради омраза към експонента им. Така не се върви напред. Предлагам проста сделка. Аз поднесох своята молба за прошка, убеден, че не съм вършил зло. Сломих гордостта си и заставам пред вас с наведена глава. Вие сега поемете иодеята за бъдещето на децата на големия град. И разтърсете Консултативния съвет “Децата на София”, така че да започнем да засаждаме цветя, а не само да тъпчем лехи. Нямам претенции да водя колоната. Иска ми се единствено животът на децата ми да е по-цветен, по-радостен и по-динамичен. Ако не ви харесвао метафората с цветята, абстрахирайте се от патетиката и вникнете в същността. Тези деца нали са и ваши?
декември 29, 2008 at 11:43 pm
Здравейте,
Аз не разбирам, кой искате да Ви прости? Тези, които също са в списъците и са неизвестно число? Или останалите, които не се интересуват въобще, защото са млади и това е минало?
Или Вие самият изпитвате нужда от опрощение за себе си? Просто някой да каже, че всичко е о кей, и няма значение…
Наистина няма…вече…
Но ако след като са минали 19 години в мълчание, щяхте ли да проговорите, ако не бяха „външните“ фактори?
Влязох за първи път в блога Ви тази вечер случайно, въпреки че като име ви познавам.
Желая Ви здраве през Новата година:)
януари 5, 2009 at 11:14 am
Румене, не знаех до снощния ни разговор, а и след него не се е променило нищо в отношението ми към теб. Живели сме в едно и също време. Знам какво е да те привика комсомолския секретар на випуска и да те затвори в една стая с ченге, което иска да му изпееш най-близкия си колега. За да ми повярва, че лицето Хр.Г. не е обсъждало с мен книгата на Желю Желев „Фашизма“ съм прибягвал до всякакви глупости, от рода на това, че съм чул как Тошо от Английска филология иска да бяга в…Унгария. Така съм си представял, че като им мина за откачен, сигурно ще ме оставят на мира. Когато същото ченге ме е „канило на разходка“ в гората срещу днешен ДАНС съм се правил на нагъл идиот с наивни въпроси от рода на: „И какво, ще ми дадете ли квартира, че отдавна сме картотекирани, имаме дете и нямаме шанс“. След което ме остави на мира завинаги, виждайки непоправимия случай. После в БАН в Международния не само, че ченгето-началник Крумчо не искаше посмъртно да ме пуска дори в държавите, с които имах служебни ангажименти, та трябваше акад.Тодоров да му тропне, че не заминава за Куба без мен. „Как така Куба, другарю академик, че той ще се качи на първата палма“. Като ми каза това, академикът извади апарата си и ми каза: „Фотка, моля те, за да ядосаме Крумчо, качи се доколкото можеш на тази палма!“ Но не всичко бе розово. Асен Танев, явното ченге търсеше също как да се отърве от мен, сега един вече академик, за чиито гадости мога да напиша поне глава от книга – ще го нарека с прякора му Квачко(пф) ме заплашваше, че като нищо ще ми се лепне нещо „политическо“ и ще ме пртят в Кремиковци. После размисляше и добавяше „и в Кремиковци дори няма да се намери място за теб“.
Разбира се, не говоря за знайните и незнайни ченгета, които на всяка международна проява, на която превеждах синхрон или консекутив ни събираха на края на деня и ни питаха дежурното „как реагира вашия делегат/гост на речта на др.Живков/Младенов/Танчев/Йорданов и т.н. Ако гостът е бил симпатичен, просто казваш – с ръкопляскания, ако ти е пилил нервите с капризи или прекалено раболепничене просто можеш да кажеш „спа през цялото време“.
Никога не съм искал да си видя досието – може би за да не видя кой ме е клепал, а понеже не съм клепал никого и не съм подписвал нищо, не дай боже да съм получил каквото и да е под каквато и да е форма (ядовете не ги броя) – дреме ми. Нищо чудно същата Анка картечарка, за която пишеш и която не съжалявам, че изгоних за манипулациите й в ефир е направила каквото трябва по мой адрес, но не ме интересува. Така че, не знам дали малко ти е олекнало, като си прочел моята история – нито съм я крил, нито съм я разнасял по вестниците. Тя е част от едно гадно минало, което за съжаление не си е отишло и ни държи в мъртва хватка. А и ние сме достатъчно индивидуалисти за да не тръгнем след поредния Командир, Дълъг или каквото и да е било. Хак ни е, да ни е…, като сме лекомислени.