За досието и агентурното ми минало

Бях сигурен, че някой ден махленските ни разпивки със старши лейтенант Георги Безлов ще подредят и мен в пантеона на бойците от тихия фронт. Но си го представях по малко по-друг начин. Сега, поставен редом с титани като някогашния ми главен редактор във в. “Народна младеж” и един от любимите ми радио гласове, ще трябва да се повдигам на пръсти. А с тази тазобедрена става и болките в крака ще е малко трудно.

Мълвата за досието ми се носи от края на миналия век. Аз, обаче, не отидох да проверявам достоверността на твърденията, а се обадих на един познат, който твърдеше, че познава материята и с това приключихме. Разказах му житейските си интермедии с Жоро Безлов и той ме успокои, че всичко това е несериозно. Аз и сега не мисля, че е сериозно.
В интерес на истината, флиртът ми с ДС започна още през 1973 г., когато при мен дойде един млад мъж и ме покани да встъпя в редовете на тайните служби. Бях студент последна година право, имах завършена немска гимназия и бях председател на кръжока по международни отношения. Откъдето и да ме погледнеш – мечтата на разузнаването. А за мен това бе признание. Защото в онези години тайните служби се опитваха да прилапат всичко по-кадърно, образовано и с аналитична мисъл. И често успяваха. Аз поне познавах доста от тези кадри. Поканата приех с респект и само попитах, дали няма да е пречка сърдечното ми заболяване и фактът, че съм освободен от военна служба. Оказа се, че е пречка. Така и не успях да се закълна пред знамето нито в явните, нито в тайните служби.
После минаха няколко години. Постъпих на работа в Института по балканистика на БАН, защото в Института по външна политика не ме одобриха кадрово. Работех външна политика на Югославия и в един момент даже се отвори възможност да замина служебно за съседната държава. Беше през 1980 г., малко след автомобилната ми катастрофа, която ме държа на патерици половин година. Някъде по това време в живота ми се появи ст.л. Безлов.
Той цъфна на врата на бащиния ми дом, където живеех между първия и втория си брак и се самопокани на гости. Още се движех с помощни средства и бях в отпуск по болест. Седнахме в хола и Жоро ми обясни къде работи и колко интересен за него съм аз по линия на балканските контакти и българите зад граница. За мен разузнаването винаги е било обгърнато с особена романтика и книгите за Емил Боев ми бяха любими. Даже бях чел и един от романите за Джеймс Бонд. По отношение на социализма не хранех никакви илюзии, защото от 1974 г. работех в института, имах достъп до спецфонда на Народната библиотека и вече бях чел Солженицин на немски. Признавам си, че едва в този период научих за лагерите, ГУЛАГ и чистките на Сталин. Но вече бях наясно.
Контактите ни с Жоро продължиха. Преминаха от сухи разговори към дълги разпивки. Запознах го с приятелите си и започнахме да го наричаме Жоро Двете Водки. По едно време в института пристигнаха двама черногорци в научна командировка. Аз ги съпровождах и по едно време ги поканих на гости. Вървеше световното по футбол в Испания и гледахме заедно мачовете. Жоро Безлов бе част от компанията ни и май си вършеше работата. Веднъж го попитах, не мога ли да работя нещо за него и да изкарвам пари, но той се загърчи и не ми се отвори парашутът. Спомням си, че малко преди да напусна института, което стана в края на 1982 г., му дадох един текст (ако щете, го наречете и донос), в който изразявах несъгласието си с политиката на институтското ръководство към младите кадри и конкретно обвинявах в интригантство Здравка Мичева. Тя беше старши научен сътрудник от семейно люпило и май – партиен секретар. Беше заедно с мен в Югославия през 1980 г. и разбрах, че после е писала доклад за поведението и връзките ми с девойки от летния езиков курс. Тогава май Жоро ми каза, че не мога да подписвам такъв текст с името си и трябва да иси измисля псевдоним. Веднага избрах Жоро или Джо, както ми викаха в училище. Той каза, че не може и ме нарече Жорж. Махнах с ръка и с това се свърши.
В края на 1982 г. си отидох от Института по балканистика, защото разбрах, че без да съм партиен член и специален агент, няма да мога да направя кариера във външната политика. Престоях три месеца в балканската редакция на София Прес и през март спечелих конкурс във в. “Народна младеж”. На 1 април 1983 г. постъпих във вестника и ако съм се виждал с Жоро Безлов, то е било в махалата – Красна поляна, на по чаша водка. Затова съм изненадан, че по документи се водя агент Жорж от края на 1983 г., когато вече нямах нищо общо с института и балканската политика. А за колегите от вестника нямаше какво да пиша. Там си имаше достатъчно кадри на службите. В периода между София Прес и списание “Ритъм” може да ми се брои само един грях – възторжените репортажи от всенародните манифестации по тогавашните празници. Не ме питайте, как съм ги писал. Не ме питайте и защо журналистите от нашето поколение пият така жадно. Но в годините след 1983 срещите ми с жоро Безлов бяха няколко и все на по чашка. Вече не бях интересен за него. През 1984 г. ме изпратиха кореспондент в Странджа Сакар, а малко по-късно създадохме списание Ритъм.
Преди няколко години попитах един съученик, който работеше заедно с Жоро, дали го е виждал и какво става с този човек. Знаех само, че беше изпратил дъщеря си да следва в Китай и не го бях виждал дълго време. Каза ми, че се е споминал. Стана ми мъчно, защото Жоро беше кадрово ченге, което мразеше режима. Служеше му, но поне си мисля, че не беше гадняр. Разказвахме си вицовете от раздела “Златната решетка” и се смеехме от сърце. Ако ме е докладвал, щяха ми резнат езика. Никой от компанията също не си е имал неприятности със службите.
Та това е агентурното ми минало. Не е героично. Не е и гадно. Лекомислено, като целия ми досегашен живот. А в архивите изглежда не всичко е точно, защото датите, които са посочени в моя случай не са достоверни. Както е учудваща и проверката, защото аз никога не съм бил зам. главен редактор в БНР. Върхът на кариерата ми в националното радио е като старши репортер. Иначе съм бил главен редактор на вестник “Ритъм”, генерален директор на София Кабел и Канал 3 и сега съм главен редактор на сп. “Столична община”.
Такива ми ти работи, драги слушателю …