Ние, от Четвърти километър

Както обяви Г-н Директорът Баросов, аз съм просто приятел. Което поне за мен, звучи гордо. И достатъчно неангажиращо, за да го приема с необходимата доза лекомислие. След което да си взема една бира и да гледам отстрани онзи разгул на таланти, наречен “София: поетики”…

А вечерта на 21 септември в бившия военен хотел на Четвърти километър бе не само за мен една ретро-модернистична вакханалия, раздрусала в шейкъра си няколко музи, барабар с верните им слуги. То не бе театър, не бе проза, не бе поезия, не бе музика!… Май само цирк нямаше. Но, дет’ се вика, ние от цирка идваме и сме му наситени. Друг бе гладът ни и вечерта на 21 септември го засити. Искаше ни се да чуем топла и смислена реч. Да ни пресрещне усмивка и да докоснем подадена ръка. Да чуем изискано слово и да се насладим на хармонии и ритми, все още непогълнати от бермудския триъгълник чалга-скара-силикон.
Дори само за една вечер. За няколко часа …
На които ще се топлим в дългите, студени и безмислени вечери, изпълнени с Big Brother, Dancing Stars и Survivor. И ще си спомняме стиховете на Владо Левчев, Силвия Чолева, Елин Рахнев или Пепи Чухов. А Тома Марков, а?!… А музиката на Остава, Уикеда и Мо? Синтетиката на Ясен Петров?
Синтетика ли казах? Всъщност това е като че ли златното сечение на Поетиките. Сливането на изкуствата. Преливането им от едно в друго. Общуването между поети, музиканти, актьори, журналисти и обикновени дизайнери. Което ражда посланията на новия век. Въпреки че всички ние идем откъм стария. И носим в раниците си неговите тотеми.
Какво пък? Между вековете няма гранична линия. Няма митница и санитарен контрол. И, спомняйки си лицата от онази септемврийска вечер, си мисля, че мнозина от съпреживяващите в парти центъра са носели кълновете на днешния век в бебешките си пелени. И сега са на мястото си. Имат какво да ни кажат. И дори знаят как.
Този блог вероятно е създаден с тази цел (става дума за блога на Поетики). Да подържаме огъня в огнището на Поетики, за да го разпалим отново в следващия септември.
Може би на друго място? Може би под открито небе?
София все още не е открила своя истински фестивал на градското изкуство. Има своите Музикални седмици. Има своя Music Jam. Има своя театрален фестивал. Кинаджийските си празници … Няма все още онова многообразно тържество на сетивата, което мами с изобилието си от сцени, изложби, сергии и таланти, събрани на едно място, конкуриращи се и допълващи се. Създаващи привиден хаос. И освобождаващи духа на фрустрирания от всекидневието градски човек. Превръщащи го от тухла в стената в птица.
Въгленчетата на този фестивал са тук. И ние, онези от Четвърти километър, ги пазим живи. Ако подкрепата, която ни даде Столичната община, не е плод на моментно умопомрачение, а на осмислена културна политика, догодина ще разпалим фестивалния огън върху широка поляна. Над нас ще е звездното небе, а около нас – музите и любовта, без която не можем. Нали така, г-жо Фандъкова?…
София, 01.10.2008 г. (Празник на поезията!)