На път за болницата

Събирам малко багаж и тоалетни принадлежности в една чанта, защото в понеделник постъпвам в болницата “Св. Ана” за поредната операция на тазобедрената ми става. Тя ще е четвърта. Имам предвид и операцията, и ставата. Надявам се – и последна, защото ми писна да ме разфасоват като прасе в транжорна.

Не упреквам българските ортопеди. Особено тези – от Горна баня, защото без съмнение са добри, съвестни и кадърни. По-вероятно е аз да съм прекалено подвижен за човек с изкуствена става. Както и да е. Този път сменям болницата и екипа най-вече от фатализъм. И защото д-р Бисер Бончев бе пред очите ми доста време в качеството си на общински съветник и спечели доверието ми. А, когато видях и доц. Милена Стефанова с патериците след ендопротезирането, прогоних и последните си съмнения. Тъй че ще се срещнем отново, когато се прибера в къщи и седна пред компютъра. Преди това, обаче, искам да ви разкажа онова, което се случи преди години и ме превърна в професионален пациент.

Годината бе 1979-а, месецът – октомври, а денят – 20-ти. Шофирах почти чисто новия си “Трабант” по шосето от гр. Сандански към София. Бе малко след пладне. Денят – слънчев, но студен. Бях сам в колата и се прибирах от един детски рожден ден. Предишния ден бях закарал в курортния град приятелите си от Института по балканистика Бойко Маринков и Тони Смилянова при майката на Тони, която отглеждаше в този момент малкото Тонче. Дъщерята на моите приятели имаше рожден ден и те ми предложиха заедно да го отпразнуваме. Аз бях млад шофьор, с нова кола и давах мило и драго да шофирам. В четвъртък следобед се натоварихме в “Синята стрела”, както наричах автомобилната си соц-легенда и за два-три часа пристигнахме в Сандански. Баба Роза ни посрещна повече от топло. Отпразнувахме рождения ден на Тончето и на следващия ден аз си тръгнах за София. Те останаха за уикенда при дъщеря си, а аз трябваше да прибера моята от детската градина. Тръгнах на обед, наспал се, хапнал и спокоен. “Трабантът” пърпореше весело по огрения от слънцето асфалт. Бях затворил прозорците и пуснах отоплението. В един момент усетих как колата се тресе върху неравна настилка и пред очите ми изникна огромно дърво. Успях само да стъпя върху спирачката и да стисна здраво волана. Последва удар, който ме отхвърли нагоре и напред и си ожулих челото в тавана. В този момент педалът на спирачката рязко се върна назад и усетих страхотна болка в таза и кръста. Отпуснах се на седалката и с мъка отворих вратата. Извъртях тялото си и се опитах да изпълзя по гръб от купето, защото се страхувах, че ще се подпали. Все пак, на тези коли резервоарът бе до двигателя, под предния капак. Изпълзях наполовина. Торсът ми легна напреко на колата върху банкета, а краката ми останаха вътре…

Спомням се, че по едно време над главата си видях скупчени хора. Бяха гръцки туристи от някакъв автобус. Те спряха един джип (не от сегашните, а ГАЗ) и той ме откара в градската болница. Там ме сложиха върху плота в рентгеновия кабинет и снимаха дясното ми бедро и таза. Лекарят каза, че имам луксация на тазобедрената става и се опита да изтегли крака ми. Не успя и се отказа. ТАЗИ СЛАБОСТ НА ПРОВИНЦИАЛНИЯ ДОКТОР МЕ ПРЕВЪРНА В ПРОФЕСИОНАЛЕН ПАЦИЕНТ.

Казвам го с ясното съзнание на достатъчно просветен в детайлите на ендопротезирането български интелигент.

СОЦИАЛИЗМЪТ В МОЯ ЖИВОТ

Не съм от феновете на онези 45 години и мисля, че те наистина стигат. Дори са ни в повече. Не съм и от активните борци против комунизма. Не му се впрягах прекалено. Живеех своя си живот, в своята си компания и се опитвах да изпъкна над средното равнище. Затова и гризвах отвреме-навреме по някое дърво. Така напуснах  Института по балканистика при БАН, след като разбрах, че тайните на съвременната външна политика са достъпни само за избрани, сред които моето име не фигурираше. Използвах пребиваването си там, за да прочета от спецфонда на Народната библиотека всички забранени книги на критиците на социализма и да науча, че в СССР имало лагери и безмилостен терор. Запътих се към журналистиката и спечелих конкурс във в. “Народна младеж”. Там започнах с огромно желание и стръв, докато един ден не придърпаха в дъното на коридора и не ми казаха: “По-леко. Не се напъвай толкова. Даваш лош пример.” Не бяха дисиденти. Бяха обикновени мързеливци. Както и да е. Трудолюбието ми бе “възнаградено”. След няколко опита да реабилитирам рока като музика на младите и да афиширам постиженията на българските групи ме пратиха в Републиката на младостта – Странджа – Сакар и там изкарах една военна служба на стари години. Но за тези неща ще разкажа друг път. Сега говорим за катастрофата.

Социализмът имаше няколко знакови символа и един от тях бе автомобилът “Трабант”. Този символ ме беляза за цял живот, защото след катастрофата се опитахме да разберем причината за моето заспиване на волана посред бял ден. Алкохолната проба бе отрицателна. Не бях преуморен. Вещи в автомобилната технология хора после ми казаха, че е много вероятно да съм бил упоен от отоплителната система. При “Трабанта”, който е с въздушно охлаждане, отоплението представлява насочване на въздуха от кожуха на двигателя към купето. Този въздух, който охлажда двигателя и се затопля от него, влиза в купето и, ако в него има неотработени газове, те могат да приспят шофьора. След катастрофата, при абсолютно разпарчетосания автомобил това е недоказуемо. Хубаво е все пак, че “Трабантът” на Паси остана само като музеен експонат.

Другото соцявление, което постави траен отпечатък върху съдбата ми, е поведението на лекарите в онази болница. Те не можаха да изтеглят крака ми и да предодвратят некротизирането на тазобедрената  става. Поставиха ме на мъчителна екстензия – 10 килограма, и ме държаха на обезболяващи и нещо упойващо, тъй като болката бе непоносима. Не се обадиха в София и не повикаха специалист оттам, за да не се изложат. Една от медицинските сестри, обаче, бе роднина на Тони и ми обърна повече внимание. Успях да и дам координатите на един от близките си приятели – лекар във Военна болница, който се обадил на своя колежка от Пирогов. Така след седем мъчителни дни в болницата на гр. Сандански долетя линейка от София. От нея слезе бесен доц. Икономов, накрещя на слисания малодушен местен ортопед, който бе готов да ме жертва, за да не изложи честта на клиниката си, и ме откара в Пирогов. От линейката ме вкараха директно в операционната, проснаха един халат на земята, положиха ме върху него, упоиха ме и доцентът намести ставата. Поради дългото й престояване в разместено състояние ябълката бе престанала да се кръвоснабдява и се наложи да лежа два месеца на екстензия. При изписването ми доц. Икономов ме предупреди, че ще имам 10-15 години спокойствие, но след това ще се наложи да сложа изкуствена става, защото моята е обречена. Така и стана. Когато стъпих на крака си, наяве излезе и друг “малък” пропуск на лекарите. Не бяха снимали дясното ми стъпало и така и не бяха разбрали, че спирачният педал го е натрошил. Зарастна накриво и сега боли. През 1980 г., след излизането ми от болницата за първи път хванах бастун, подпирах се два месеца на него и го хвърлих. Оставих го в самолета за Казабланка, отивайки на гости при баща си, който работеше като агроном в Мароко. Хванах  бастуна отново през 1996 г., когато доц. Милев постави първата ми изкуствена става в Ортопедията в Горна баня.

Втората поставихме през 2001 г., а третата – година по-късно. Първите две бяха български, защото Кольо Милев, който ми е и съученик от Немската гимназия, реши, че така ще мина по-евтино. Знаеше, че нямам скътани бели пари за черни дни и гледаше да не ме набутва. Лошото е, че не съм кротък и хуквайки с новата става, пердаша като за световно. Тичам, нося тежко и танцувам рокенрол. Така първата става се разклати и поставихме втората. След втората операция болките в бедрото ми не искаха да отшумят и след година чудене доц. Милев реши отново да ме отвори. Направиха го заедно с проф. Джеров, което си е направо звезден тандем. Този път поставихме скъпа швейцарска става и парите за нея събрах от приятели, като Даниел Ризов – Денис, Силва Зурлева, Саша Безуханова и още неколцина. След операцията доцентът дойде при мен в интензивното и ми каза, че отваряйки бедрото ми е разбрал нещо неприятно – предишната година са ме били заразили със стафилококова инфекция по време на операцията. Ако не ме бяха отворили през 2002-а, вече щях да съм само спомен. Лекуваха ме с някакви силни антибиотици и после половин година изпадах в алергични кризи. Както и да е. Това бедро вече не можеше да бъде същото.

Миналата година обаче отново се направих на мъж. Ремонтирах доста неща в къщи и изнесох доста чували със строителни отпадъци. В късната есен болката отново стана мой постоянен спътник и разбрах, че четвъртата операция е неизбежна. Реших, обаче, този път да ида в друга болница. Просто ей така, за късмет. Дано го имам. И обещавам този път след операцията да не нося тежко и да не се правя на Фред Астер.

Като се върна, ще ви разкажа за живота в болница “Св. Ана”. Тези седмици видях по Диема + няколко епизода от един стар, любим чехословашки сериал – “Болница на края на града”. И той е соц, но не ме дразни. Харесват ми героите в него и посланията, които отправят. Харесва ми топлата му и ненатрапчива интимност. Харесват ми актьорите. И си мисля, че Пражката пролет разцъфтя неслучайно в тази държава. Не мисля, че мога да напиша подобен сценарий. Особено, след като вече съм гледал неповторимия “Д-р Хаус”. Но нещичко вероятно ще напиша. И мисля да го дам на приятелите си от в. “Поглед”. Живот и здраве!…