За киното, за студентите и за Сингапур
януари 23, 2012
На 18 януари в студиото на Офроуд Радио ми гостува ректорът на НАТФИЗ проф. Любомир Халачев. Това е разговорът ми с него.
http://htftp.domainbg.com/OFFROADRADIO/18-01-2012%20Rektor%20na%20natviz%20-%20Rumen%20Ianev.mp3
Някой да иска меТ?
януари 23, 2012
“Бла като чета личното творчество , всичко е толкова тъжно и депресиращо. Трябва да сме по-ведри! 
“ Не мислите ли?
Отваряте си някоя интернет страничка и се захващате да четете някое наистна прекрасно написано разказче. Дотук добре. Но сте едва на 40 – тия ред, когато вече двама от героите са мъртви, приятелите им ги мразят, а любимата на единия прави жалък опит да си среже вените на някоя детска площадка… за да е по – драматично… Какъв ни е проблема? Защо всеки от нас излива само най – жестоките, тъжни мисли, които таи дълбоко в себе си? Защо трябва да напише някоя трагична метафорична история за преживяна тежка любов? И защо това се пише от ученици? Както е тръгнало, след 20 години тия ученици ще са герои на собствените си разкази… Прочетете остатъка от публикацията »
Бонбони
януари 23, 2012
По стълбите на люлинското метро несигурно препускаха малките краченца едно 11 – годишно русокосо момиченце. Бузите й бяха зачервени от февруарския студ, но тя твърдо отказваше да носи хубавия розов шал, който майка й й беше подарила. Погледна таблото и с радост видя, че до следващия влак остават 8 минути. Обичаше да чака влака. Имаше време да огледа хората, дрехите им, а дори понякога да се запознае с някое дете на нейна възраст. Прочетете остатъка от публикацията »
Врабче
януари 23, 2012
Беше красива зимна утрин. Снегът затрупваше премръзналото врабче на прозореца. Съседката готвеше шкембе чорба и из целият блок се носеше миризмата на карантии. Митьо се събуди, погледна навън и измънка нещо за снега. Вдигна левия си чорап и го помириса. Вдигна десния си чорап, и помириса и него. Миризмата очевидно му подейства като амоняк и Митьо отвори широко очи, изпръхтя и се запъти към тоалетната с вчерашния вестник под мишница. Разбра, че в този брой няма голи мадами и престоят му в тоалетната беше съкратен с 3 минути и половина. След като изми зъбите си, включи компютъра и докато го чакаше да загрее, притопли остатъка от вчерашното кафе на парното. Усмихна се, защото се сети, че баща му не е плащал сметката от 3 години. Чувстваше се велик. Прочетете остатъка от публикацията »
Блус
януари 23, 2012
Старият негър седеше бос на скърцащата дървена веранда и пееше. Китарата му пееше
заедно с него и си личеше, че се разбират. Те бяха стари приятели. Той нямаше жена. Нямаше деца. Нямаше и дом. Беше му останала само тая китара. Тя се грижеше за него, а той в замяна не я оставяше, и често й сменяше струните. Песента му звучеше из цялото селце. Къде беше селцето, не знаеше и самият негър. Знаеше само, че ще умре там. Единствено китарата му не позволяваше. Прочетете остатъка от публикацията »
За здравната ни реформа
януари 23, 2012
Това е записът от разговора ми с проф. Милан Миланов в студиото на Офроуд Радио на 16 януари 2012 г.
http://htftp.domainbg.com/OFFROADRADIO/16-01-2012%20Milan%20Milanov%20-%20Rumen%20YAnev.mp3
Гарата
януари 14, 2012
от Румен Янев – син на 12 януари 2012 г. в 02:46
Помня само как се събудих на тая гара… Не помня от къде дойдох, нито накъде бях тръгнал, но помня, че първият ми спомен от това място беше миризмата на банички. Бях се проснал на една от пейките по пероните и лигата ми се стичаше чак до ухото. Избърсах се, поогледах се и видях, че на двайсетина крачки от мен има баничарница. Хванах си аз сакчето, дето винаги си го нося с мене и бам! – в баничарницата. А там на щанда ме гледа една ухилена до ушите възпълничка сладурана. Видя ме, че съм гладен и веднага ми подаде един огромен мазничък бюрек с едно шише боза. Пари не ми поиска. Гледах тъпо, ама след няколко минути всичко беше ометено и аз бях много щастлив. Оттогава само при нея ям. Нели, така се казваше, винаги се грижеше за мен. Един лев не ми е взела. Страхотна е Нели. Две деца има. Не знам кога ги гледа като през цялото време е тук, на гарата, но не спира да разказва истории за тях. По-малкият искал да заминава за Нова Гвинея. Щял да лети дотам и щял да мъкне брат си на гръб. Нели ми е обещала да го доведе някой път, ама още не си е спазила обещанието. Стефчо също много иска да види малчуганите. Той е началник – гара тук. На 87 години и не се отказва старчето. Не знам как още го държат на работа, защото е толкова кьорав, че дори носа си не може да види, но в работата си никога не греши. Само веднъж падна на релсите. Тръгнал да си гони падналия зъб, защото се ударил с палката без да иска. Цялата гара се напика да се хили на тая гледка. Само на Косьо му стана тъжно и отиде да помогне на старчето. Косьо не беше много наред с ума, но за сметка на това беше много добър. Като му говориш, те слуша, ама не разбира. Не те прекъсва, кима ти с глава, задава ти въпроси, но накрая забравя всичко и си сяда самичък в ъгъла на гарата и си играе с една метална количка. Много я обича тая количка. Помня веднъж когато я беше загубил. Цялата гара беше спряла работа, за да му търсят количката. Нели се беше хванала за главата, защото тя се грижеше за него тогава, а той като малко дете реве, та се къса. Накрая Стефчо я намери между камъчетата до релсите. Още не знам как я видя с тия очи, но помня усмивката на Косьо като Нели му я даде. Тая усмивка се виждаше само като Ади минеше покрай него. Ади беше нещо като шеф на гарата. Никой така и не разбра какво точно прави, но всички много я уважаваха и се отнасяха към нея както биха се отнесли с президента. Даже с нея бяха по – мили. А Косьо беше лудо влюбен в нея. Тя че беше красива, беше. Че беше и умна, беше. Ама на милия Косьо най – много му влияеше това, че беше добра. Благодарение на нея той спеше на тая гара. Беше наредила всички да се държат с него добре и да не му се подиграват. Един път някакъв пътник реши да се сбие с него, защото не бил наред. Тогава освен, че изяде няколко здрави тупаника от охраната, Ади му шибна два шамара на излизане. Косьо забрави за инцидента още същия час. Тогава се мъчеше да чете. Беше взел един вестник от Фоли. Така викаха на вестникаря. Защо, не знам. С него не се харесваме много. Веднъж опитах да му разкажа един виц, ама той не го разбра и оттогава имаме криза в отношенията. Забелязвах само, че и той седи като мен и гледа хората по влаковете. Седяхме и ги гледахме заедно. Имаше много интересни хора. Имаше и не чак толкова интересни. Веднъж си говорих с един адвокат, друг път с един месар, дори стриптизьорка. Хората пътуваха напред – назад. Имаше и пътници които виждах редовно. Едни отиваха на работа, други при семейството си. Аз си седях на гарата и ги гледах. Гледах и жените бързащи да се върнат у дома при любимите си. Така седях и зяпах. Така зяпаше и Косьо, така зяпаше и Стефчо, така зяпаше и Фоли. Една топла лятна вечер Фоли седна ядосан до мен тромаво и намусено защо просто не си хвана някой влак и не се разкарам от тук. Не му отговорих. Не знаех какво. Знаех само, че ми беше добре. И сега си седя на тая гара и ми добре. Гледам хората, запознавам се с някого, говорим си, разказва ми някоя интересна историйка и след това си тръгва. Аз отивам при Нели и й предавам историята. Добре си живея. Пък някога може в някое купе да видя красива дългокрака дама с добър поглед и книжка под ръка, при която да се кача. За къде ще е влака не ме интересува. Само дано книгата й е интересна.
Един разговор с Пепи Писарски
януари 13, 2012
15 години по-късно
януари 13, 2012
Преди 15 години, на 10 януари 1997 г. желаещите смяна на властта и промяна на държавната политика българи обградиха Народното събрание и се стигна до стълкновения, пожар и брутална намеса на полицията. По-малко от месец след това все пак бяха насрочени избори и Синята коалиция взе цялата власт в държавата. Най-активни, най-последователни и най-решителни в онези бурни дни бяха студентите. Разговорът ми в студиото на Офроуд Радио бе с двама от тогавашните им лидери.
Това наистина го имаше
януари 13, 2012
Приятелят Румен Методиев, който сега живее в Италия, изпрати това малко късче от личната ни история, белязана с много енергия, вяра, наивност и доброта. Благодаря ти, Румба!
